Най-трудни за разбиране бяха сцените, когато войниците се извиняваха на клиентите, които случайно бяха блъснали. Още по-трудно беше да убеди собственика на кафенето да приема монета с лика на някои, чийто пра-пра-пра-дядо още не се беше родил. За щастие Ринсуинд успя да го убеди, че бъдещето, всъщност, е просто една друга държава.
— И една лимонада за момчето — добави той.
— Родителите ми позволяват да пия вино — възпротиви се Ерик. — По една чаша.
— Обзалагам се, че е така — съгласи се Ринсуинд. Собственикът усърдно избърса масата, като замаза разлетите утайки и остатъци от ароматно вино.
— За битката, нали? — каза той.
— В известен смисъл — предпазливо отвърна Ринсуинд.
— Не бих се скитал твърде много наоколо — продължи собственикът. — Казват, че някакъв цивилен пуснал ефебианците да влязат — не че имам нещо срещу ефебианците, те са си екстра хора — прибързано добави, докато групичка воюващи мина на бегом край тях. — Казват, че не бил оттук. Непочтено е да използваш цивилни. Издирват го, за да даде после обяснение. — С ръката си замахна така, сякаш кълцаше нещо.
Ринсуинд проследи ръката му с втрещен, хипнотизиран поглед.
Ерик отвори уста. После Ерик изпищя и се сграбчи за пищялите.
— Има ли описание за тях? — попита Ринсуинд.
— Май че не.
— Е, желая им късмет — заяви значително по-бодро Ринсуинд.
— Какво му стана на момчето?
— Получи спазъм.
След като мъжът се върна зад тезгяха си, Ерик изсъска:
— Не е задължително да ме риташ!
— Абсолютно прав си. Това беше мое напълно доброволно деяние.
Някаква тежка ръка се стовари на рамото на Ринсуинд. Той се огледа и вдигна поглед към лицето на ефебиански стотник. Войник, застанал до него, каза:
— Това е той, с’ржант. Обзалагам се на годишната си порция сол.
— Кой ли би помислил? — изрече сержантът. Злостно се нахили на Ринсуинд. — Тръгваме, друже. Шефът иска да си побъбрите.
Някои споменават Александър, а други Херкулес, Хектор и Лизандър, и прочие подобни велики имена. Всъщност, с течение на историята на мултивселената, хората са изричали добри слова относно всеки сабленосец с клепнали уши — поне за онези, живущи наблизо, въз основа на факта, че така е много по-безопасно. Забавно е как винаги се уважава командирът, който излиза с ей такива тактически съображения: „Искам 50 000 от вас, приятелчета, да се втурнете към врага“. Докато за по-разсъдливите командири, които казват: „Защо пък да не построим един дяволски огромен дървен кон и да се вмъкнем през задната врата, докато всички са се струпали около коня и ни чакат да излезем от него“, се счита, че заемат само едно стъпало по-горе от простосмъртните и определено не са от хората, на които бихте дали пари назаем.
Това е така, защото повечето командири от първия вид са смелчаци, докато страхливците са много по-добри стратези.
Завлякоха Ринсуинд пред ефебианските водачи, които бяха организирали своя команден пункт на главния площад, за да са в състояние да наблюдават щурмуването на централната цитадела, издигаща се над града от шеметен хълм. Стояха си надалеч, обаче, защото защитниците хвърляха камъни.
Обсъждаха тактиката, когато пристигна Ринсуинд. Постигнатият консенсус гласеше: ако голямо число хора се изпратят да щурмуват планината, то може би от падащите камъни ще оцелеят достатъчно, за да превземат цитаделата. Това, всъщност, е основата на военното мислене.
Няколко от по-внушително облечените главатари вдигнаха за малко глава, когато Ринсуинд и Ерик се приближиха, а погледът им сякаш казваше, че да гледаш личинки би било по-интересно. После се извърнаха. Единствен зарадва се да ги види този…
… който въобще не приличаше на войник. Имаше си доспехи, които бяха потъмнели, имаше си шлем, чиито пера изглеждаха като че ли са били използувани вместо бояджийска четка, беше мършав и притежаваше целия войнствен вид на една невестулка. В лицето му, обаче, имаше нещо смътно познато. Ринсуинд си помисли, че изглежда доста красиво.
„Зарадва се да ги види“ е само сравнително описание. Беше единственият, който отбеляза съществуването им.
Изтегнал се беше на един стол и хранеше Багажа със сандвичи.
— О, здравейте — каза мрачно. — Това сте вие.
Забележително е колко много информация може да бъде събрана в няколко думи. За да постигне същия ефект, би могъл да каже: Дълга бе нощта, трябва да организирам всичко — от строежа на дървен кон до реда за пералнята. Тези идиоти вършат работа колкото един гумен чук. Във всеки случай никога не съм искал да съм тука, а на всичкото отгоре — ето ви и вас. Здравейте.