Посочи Багажа, който очаквателно отвори капак.
— Твое ли е? — запита.
— В известен смисъл — Ринсуинд беше нащрек. — Не мога да си позволя да плащам за делата му, да знаеш.
— Забавно малко предметче, нали? — каза войникът. — Намерихме го, подкарало петдесетина тсортейци към един ъгъл. Как мислиш, защо го правеше?
Ринсуинд мислеше бързо:
— Притежава забележителна способност да разбира кога хората замислят да ми навредят — каза. Кръвнишки изгледа Багажа, така както кръвнишки бихте гледали лукавото, злонравно и общо взето осъдително домашно животно, което, след като години наред хапало гостите, се е търколило по покрития си със струпеи гръб и се прави на любвеобилно животинче, за да впечатли съдията-изпълнител.
— Е? — каза мъжът без особена изненада. — Магия, а?
— Да.
— Нещо в дървото?
— Да.
— В такъв случай, добре че не построихме скапания кон от него.
— Да.
— Влезе в него с магия, а?
— Да.
— Така си и знаех. — Хвърли още един сандвич в Багажа. — Откъде сте?
Ринсуинд реши да си бъде чист:
— От бъдещето — каза. Но не получи очаквания ефект. Мъжът само кимна с глава.
— А-ха — каза, а после каза. — Победихме ли?
— Да.
— О! Предполагам, че не можеш да си спомниш резултатите от някое конно надбягване? — попита, без особена надежда.
— Не.
— Така си и знаех. Защо ни отвори вратата?
На Ринсуинд му хрумна. че ако каже, че го е направил понеже винаги е бил непоколебим почитател на ефебианската политическа позиция, няма да извърши, колкото и да е чудно, правилната постъпка. Реши отново да пробва с истината. Беше нов подход и си заслужаваше да се изпробва.
— Търсех изход — заяви.
— За да избягаш.
— Да.
— Добър човек. Единствената разумна постъпка при тези обстоятелства. — Забеляза Ерик, който втрещено гледаше към другите капитани, струпани около масата си и потънали в спор.
— Хей, момче — обърна се към него. — Искаш ли да станеш войник, когато пораснеш?
— Не, сър.
Човекът се ободри.
— Това е То — каза.
— Искам да стана евнух, сър — добави Ерик.
Главата на Ринсуинд така се извъртя, сякаш някой я дръпна.
— Защо? — попита и после изрече очевидния отговор едновременно с Ерик. — Защото си стои в харема през целия ден — бавно казаха в хор.
Капитанът се изкашля.
— Не си учителят на това момче, нали? — попита.
— Не.
— Мислиш ли, че някой му е обяснявал как става?…
— Не.
— Може би ще е добра идея да накарам някой от стотниците да му продума? Ще се шашнеш, като чуеш какви езикови дарби притежават тези момчета.
— Ще му направят добро, нали? — запита Ринсуинд. Войникът вдигна шлема си, въздъхна, кимна на сержанта и заглади гънките на плаща си. Плащът беше мърляв.
— Струва ми се, че от мене се очаква да те нахокам или нещо подобно — каза.
— За какво?
— Очевидно за това, че развали войната.
— Развалих войната?
Войникът въздъхна.
— Хайде. Да идем да се поразтъпчем. Сержант, ти и няколко момчета, моля ви.
Един камък изсвистя, хвърлен от крепостта високо там горе, и се разби.
— Могат да се държат проклети седмици наред, там горе, — мрачно отбеляза войникът докато се отдалечаваха, а Багажът търпеливо трамбоваше зад тях.
— Аз съм Лавеол. Ти кой си?
— Моят демон — отвърна Ерик.
Лавеол повдигна вежда — изражение, най-близко до изненадата.
— Така ли? Предполагам, това включва всичко. Добър ли е в промъкването на разни места, а?
— По-скоро е от измъкващите се типове — каза Ерик.
— Правилно — каза Лавеол.
Спря до някаква сграда и повървя нагоре-надолу покрай нея известно време, с ръце в джобовете, като почукваше по плочника с върха на сандала си.
— Точно тук, струва ми се, сержант — след малко каза.
— Тъй вярно, сър.
— Виж ги ония! — каза Лавеол, докато сержантът и момчетата му заизваждаха камъните. — Тайфата край масата. Смелчаци, уверявам ви, ама само ги виж. Прекалено заети са да позират за статуи на победата и да се натягат на историците, за да запишат точно имената им. Проклети години, откак сме обсадили това място. Давайте го по-милитаристично, казваха ни. Знаеш ли, те наистина се забавляват. Когато всичко е изприказвано и приключено — кой го е грижа? Хайде да свършваме и да си ходим, така казвам аз.
— Намерихме го, сър — каза сержантът.
— Добре — Лавеол не се огледа. — О’кей — Разтри ръцете си. — Хайде да свършваме и ще си легнем рано тази вечер. Бихте ли си направили труда да ме придружите? Домашното ви животно може да ни потрябва.