— Само на няколко стотици мили оттука е, не би трябвало да трае прекалено дълго, нали? — Лавеол излъчваше мъчително безпокойство като морски фар.
— А-а — Ринсуинд погледна човека в лицето. Десет годинки, помисли си. И всякакви странни случки с крилати кажжгоде-та и морски чудовища, От друга страна, какво ли пък би му помогнало, ако научи всичко това?
— Успешно си стигаш у дома — отвърна. — Прочуваш се с това връщане, всъщност. Съществуват цели легенди за това как се връщаш у дома.
— Пфу — Лавеол се облегна на един корпус, свали шлема си и избърса чело. — Камък падна от душата ми, да знаеш. Опасявах се, че боговете могат да ми имат зъб.
Ринсуинд нищо не отговори.
— Поразядосват се, ако си вървиш и измисляш дървени коне, тунели и други подобни — продължи Лавеол. — Традиционалисти са, да знаеш, Предпочитат хората просто да се секирят един друг. Струваше ми се, разбираш ли, че ако покажа на хората как да постигнат онова което искат по-лесно, ще престанат да бъдат така кретенски тъпи.
От крайбрежната ивица по-нататък долетяха мъжки гласове, захванали песен:
— …весталки, слязоха от Хелиоделифилоделфибоскромен, а когато балът завърши, появиха се…
— Не става никога — каза Ринсуинд.
— Но си струва да се опита. Нали?
— О, да.
Лавеол го потупа по гърба.
— Горе главата. Всичко ще стане по-хубаво.
Тръгнаха по тъмния пристан, на който стоеше на котва корабът на Лавеол. Ринсуинд проследи с поглед как той доплува до него и как после се изкатери на палубата. След малко прикрепиха греблата, или ги открепиха или каквото там му казват, когато ги провират през дупките отстрани, а корабът бавно се понесе навън в залива.
С плясъка на морските вълни долетяха гласове:
— Насочи острия край натам, сержант.
— Йест, острият край натам, сър!
— И не реви. Не съм ли ти казвал да не ревеш? Защо трябва всички да ревете така? А сега слизам долу да си полегна.
Ринсуинд пое с тромава стъпка обратно по пясъчната ивица.
— Бедата е там — каза той, — че нищо никога не става по-хубаво; всичко просто си остава същото, само че още по-същото. Но той ще си има достатъчно тревоги.
Зад него Ерик издуха носа си.
— Това беше най-тъжното нещо, което някога съм слушал — промълви.
От пясъчната ивица по-нататък ефебианската и тсортейската армия с пълен глас си стояха около празничните другарски лагерни огньове:
— … селската харпия беше там…
— Хайде — каза Ринсуинд. — Давай да си ходим.
— Знаеш ли какво забавно нещо има в името му? — попита Ерик, докато крачеха по пясъка.
— Не. Какво имаш предвид?
— Лавеол означава „Плакнещ ветровете“.
Ринсуинд го погледна отгоре.
— Той да ми е праотец? — запита15.
— Кой знае? — отвърна Ерик.
— О! Бога ми. — Ринсуинд се размисли. — Ами, да бях му казал да избягва да се жени. Или да не отива в Анкх-Морпорк.
— Вероятно той още не е построен…
Ринсуинд се опита да щракне с пръсти.
Този път стана.
Астфгл се облегна назад. Питаше се какво ли наистина му се е случило на Лавеол.
Боговете и демоните, бидейки същества извън времето, не се движат из него като мехурчета въздух в горски поток. За тях всичко се случва по едно и също време. Това би трябвало да значи, че знаят всичко, което ще се случи, защото, в известен смисъл, то вече се е случило. Причината, поради която не го знаят е, че действителността представлява голямо място, където се случват множество интересни неща, а да ги следиш всичките е като да гледаш много голям видеокасетофон без копче за стоп-кадър или без брояч. Обикновено е по-лесно просто да почакаш и да видиш.
Някой ден ще трябва да отиде и да види.
Точно на това място и в този момент, дотолкова доколкото тези думи могат да се употребяват за територия извън пространството и времето, нещата не вървяха добре. Ерик изглеждаше донякъде по-симпатичен, което бе неприемливо. Освен това, очевидно бе променил хода на историята, въпреки че това е невъзможно, тъй като единственото, което можеш да причиниш на хода на историята е да му съдействуваш.
Нужно бе нещо решително. Нещо действително душегубително.
Кралят на демоните се хвана, че си засуква мустачките.
Неволята да си щракаш пръсти се крие в това, че никога не знаеш докъде ще те доведат…
Всичко около Ринсуинд беше черно. Не просто отсъствие на цвят. Беше такава тъмнина, каквато категорично отрича всякаква възможност, че някога изобщо е могъл да съществува цвят.
Краката му не се докосваха до нищо и като че ли се носеше.
Липсваше и още нещо. Но не можеше точно да го напипа.