— Хей!
Творецът се появи отново и веждите му се повдигнаха в лека изненада.
— Какво ще стане сега? — попита Ринсуинд.
— Сега? Ами, предполагам, че скоро ще се появят някакви богове. Не се бавят с настаняването си, да знаеш. Те са като мухи около едно… мухи около едно… абе, като мухи. Като начало, обикновено са малко високопарни, но скоро се оправят. Предполагам, че се грижат за всички хора, и „прочии“ — Творецът се наведе напред. — Никога не съм бил добър в правенето на хора. Като че ли никога не успявам да им нагодя ръцете и краката — Изчезна.
Почакаха.
— Май този път наистина си отиде — след малко каза Ерик. — Какъв хубав човек.
— Със сигурност много добре разбираш защо светът е такъв, след като си говорил с него — каза Ринсуинд.
— Какво значи „квантови механици“?
— Не знам. Предполагам, че са хора, които поправят квантове.
Ринсуинд погледна сандвича с яйце и кресон — още го стискаше. Все още без майонеза, а хлябът беше клисав, но ще минат хиляди години, преди да види друг сандвич. Предстоеше да се зародят наченките на селското стопанство, да започне опитомяването на животни, ножът за хляб да еволюира от примитивните си кремъчни деди, да се развие технологията за преработка на млечни продукти. А при наличие и на добро намерение да се свърши работата както трябва — да се култивират маслинови дървета, чушкови растения, да се организират солници, ферментационни процеси при оцета, както и технологиите на елементарната хранително-вкусова химия. Преди да види друг такъв сандвич. Той беше едно уникално, малко беличко триъгълниче, изпълнено с анахронизми, зареяно и съвсем самотно в един враждебен свят.
И все пак си отхапа от него. Не беше нещо особено.
— Това, което не разбирам е — каза Ерик — какво търсим ние тук?
— Приемам, че не ми задаваш философски въпрос — каза Ринсуинд. — Приемам, че искаш да ме попиташ: защо сме тук, в зората на сътворението, на този пясъчен бряг, който едва ли е бил употребяван.
— Да. Точно това те питам.
Ринсуинд се отпусна на един камък и въздъхна:
— Струва ми се, че отговорът е твърде очевиден. Искаше да живееш завинаги.
— Не съм споменавал нищо относно пътешествия във времето — възпротиви се Ерик. — Бях съвсем ясен, за да не стават недоразумения.
— Няма никакво недоразумение. Желанието се старае да е отзивчиво. Искам да кажа, че отговорът е съвсем очевиден, ако се замислиш. „Завинаги“ — означава целият обхват от пространството и времето. Завинаги. За Винаги. Разбираш ли?
— Искаш да кажеш, че трябва в известен смисъл да се стартира от Квадрат Номер Едно?
— Именно.
— Но това е безсмислено! Ще трябва да минат толкова години, преди да се появи някой друг наоколо!
— Векове — мрачно го поправи Ринсуинд. — Хилядолетия. Абе, май беше цяла вечност! А после ще последват всякакви войни и чудовища, и какво ли не. По-голямата част от историята е твърде отвратителна, когато се вгледаш по-сериозно. Дори няма нужда да е по-сериозно.
— Ама, това дето го исках беше да живея завинаги отсега нататък — Ерик бе обезумял. — Искам да кажа, оттогава нататък. Искам да кажа, ама погледни наоколо. Няма момичета. Няма хора. Няма какво да се прави събота вечер…
— С хиляди години няма да има и събота вечер — каза Ринсуинд. — Ще има само нощи.
— Трябва веднага да ме върнеш обратно — заяви Ерик. — Заповед. Повелявам ти да ми се подчиниш!
— Кажи ми го само още веднъж и ще ти прасна един — каза Ринсуинд.
— Но ти само трябва да щракнеш с пръсти!
— Няма да стане. Вече си получи трите желания. Съжалявам.
— Какво да правя сега?
— Ами, ако видиш, че нещо изпълзява от морето и се опитва да диша, пробвай да му кажеш да не си дава труд.
— Смешно ти се струва, така ли?
— Е, щом отваряш дума за това, да, доста е забавно — каза Ринсуинд с безизразна физиономия.
— Шегата ти ще стане съвсем плоска с течение на годините — отбеляза Ерик.
— Какво?
— Ами, нямаш намерение да ходиш някъде, нали? Ще ти се наложи да останеш с мене,
— Глупости, аз ще… — Ринсуинд отчаяно се огледа. „Аз ще… какво?“, замисли се.
Вълните се търкаляха миролюбиво към брега и не особено силно за момента, защото все още опипваха пътя си. Първият висок прилив предпазливо прииждаше. Нямаше я очертаната ивица от стари водорасли и мидички, за да му даде някаква представа за онова, което се очакваше от него. Въздухът беше чист и свеж като въздух, на който му предстои да опознае изпаренията на горската покривка или поеманията и изпусканията на храносмилателната система на преживните.