Ринсуинд беше израснал в Анкх-Морпорк. Обичаше въздух, който се е отракал и е опознал хората, въздух, в който е живяно.
— Трябва да се върнем — изрече той припряно.
— Нали все това повтарям от известно време насам — отвърна Ерик с изстрадано търпение.
Ринсуинд отново ръфна от сандвича. Много пъти беше гледал Смърт в лицето, или, по-точно много пъти Смърт бе гледал задната част на бързо отдалечаващата му се глава и внезапно перспективата да живее завинаги не му се понрави. Разбира се, можеше да научи отговорите на велики въпроси, като например как е еволюирал животът и всичко останало, но като си помислиш, че това ще бъде начинът за прекарване на свободното време през идващата безкрайност, в никакъв случай не можеш да го сравниш с една тиха вечерна разходка по улиците на Анкх.
Но все пак се сдоби с праотец. Това поне беше нещо. Не всеки си имаше. Какво ли би направил неговият праотец в подобна ситуация?
Нямаше да е тука.
Е, да, разбира се, но освен това щеше… щеше да употреби великолепния си милитаристичен мозък, за да обмисли наличните оръдия — точно това щеше да направи.
Имаше под номер едно: полуизяден сандвич с яйце и кресон. Няма да му помогне в този случай. Изхвърли го.
Имаше под номер две: самия себе си. Нарисува плюсче на пясъка. Не беше наясно каква би била ползата от самия него, но реше да се върне по-късно на това.
Имаше под номер три: Ерик. Тринадесетгодишен демонолог и нападнат от акне земен герой.
Май че това е всичко.
Известно време постоя, забил втренчен поглед в чистия пресен пясък, като си драскаше на него.
После спокойно каза:
— Ерик. Ела тук за момент…
Вълните сега бяха значително по-силни. Хванали бяха наистина цаката на прилива и се осмеляваха да прииждат и да се оттеглят.
Астфгл се материализира, придружен от кълбо син дим.
— Аха! — каза, но думите му доста увиснаха, защото нямаше кой да го чуе.
Погледна надолу. По пясъка се виждаха отпечатъци от стъпки. Стотици отпечатъци. Пръснати нагоре-надолу, като че ли някой бясно бе търчал и търсил нещо, а после бе изчезнал.
Наведе се още повече. Трудно беше да разбере каквото и да било с всичките тези отпечатъци от стъпки, замазани от вятъра и прилива, но на мястото, което вълните вече заливаха се виждаха явни следи от магически кръг.
Астфгл изрече псувня, която разтопи пясъка наоколо и го превърна в стъкло. После изчезна.
Приливът взе да се спогажда с разни работи. По-надолу по брега последната голяма приливна вълна нахлу в процеп между скалите, а новото слънце сипеше лъчите си върху подгизналите останки от полуизяден сандвич с яйце и кресон. Вълнението го преобърна. Хиляди бактерии внезапно се намериха насред вкусова експлозия и взеха да се размножават като луди.
Само да имаше и малко майонеза, животът щеше да се окаже страхотно различен. По-пикантен и сигурно с малко повече каймак.
Пътуването с магия винаги е придружено със значителни неудобства. Усещаш, например, че стомахът ти изостава.
А душата ти се изпълва с ужас, защото местоназначението винаги е малко неясно. Това не значи, че можеш да попаднеш където и да е. „Където и да е“ представлява много ограничен обхват от варианти, в сравнение с видовете места, до които магията би могла да те пренесе. Пътуването само по себе си е леко. Истинското усилие е съсредоточено в отиването на такова местоназначение, на което, например, би имал възможност да оцелееш едновременно в четирите измерения.
Всъщност, вероятността за грешка е толкова голяма, че е истинско облекчение да попаднеш на някаква обикновена пещера с пясъчен под.
На далечната й страна се виждаше врата.
Несъмнено, вратата беше забранителна. Имаше такъв вид, сякаш майсторът й е изучавал всичките врати на килии, които е успял да открие и е отишъл да измайстори версия, достойна за цял зрителен оркестър. Повече наподобяваше портал. По ронещата се арка беше изографисано някакво древно и навярно ужасяващо предупреждение, но му беше съдено да си остане непрочетено, защото върху него беше залепена ярка бележка, на която пишеше червено на бяло: „Не е нужно да си «прокълнат», за да работиш тук, но би помогнало!!!“
Ринсуинд хвърли един поглед на бележката:
— Разбира се, мога да я прочета, но не й вярвам.
— Многото удивителни — продължи като клатеше глава — са сигурен признак за болен ум.
Погледна зад себе си. Пламтящите очертания от магическия кръг на Ерик избледняха и угаснаха.
— Нали разбираш, не че съм придирчив — каза. — Ама просто ми се стори, че си можел да ни върнеш в Анкх. Това не е Анкх. Познаваш по дребните детайли, като например блещукащите червени сенки и далечните писъци. В Анкх писъците обикновено се чуват много по-отблизо — добави.