— Струва ми се, че се справих много добре като въобще го задействувах — въздържано каза Ерик. — Не се очаква да можеш да задействуваш магически кръгове в обратната посока.
На теория това значи, че си стоиш в кръга, а действителността се движи покрай тебе. Струва ми се, че се справих много добре. Виж ти — добави, а гласът му изведнъж затрептя от ентусиазъм — ако трябва да напишеш кодекса на източника отзад напред, а това именно е най-трудната работа, трасираш го през високо ниво…
— Да, да, много умно. Какво ли ще ви хрумне на вас, хората, по-нататък — прекъсна го Ринсуинд. — Само че ние сме, да, струва ми се, че е твърде вероятно да сме в Ада.
— О-о?
Липсата на реакция от страна на Ерик възбуди любопитството на Ринсуинд.
— Разбираш ли? — добави. — Мястото, където са всичките демони.
— О-о?
— Общоприето е, че не е хубаво да си на такова място — каза Ринсуинд.
— Мислиш ли, че може би ще успеем да им обясним?
Ринсуинд се замисли. Когато се стигнеше до подобна ситуация, не беше съвсем наясно какво точно могат да ти направят демоните. Но определено знаеше какво хората могат да ти направят и след един живот, прекаран в Анкх-Морпорк, това местенце можеше да се окаже по-доброто от двете. Във всеки случай, по-топличко е.
Погледна към Чука на вратата. Беше черен и ужасен, но това нямаше значение, защото така беше завързан, че не можеше да се използува. До него, в разтрошената дървена плоскост беше инсталиран звънец — по всичко личеше, че тази работа бе наскоро свършена от някой който нито знае какво прави, нито иска да го направи. Ринсуинд натисна звънеца с експериментална цел.
Произведеният звук може би някога е бил популярна мелодийка, вероятно написана от опитен композитор, осенен в някой кратък миг на екстаз от музиката на небесните сфери. Сега обаче се чу само едно бим-бам-бум.
А би било лениво разточителство на езикови средства да се каже, че нещото отворило вратата, беше кошмарно. Обикновено кошмарите са доста налудничави явления и е много трудно да обясниш на слушателя си, какво пък чак толкова ужасяващо има в това, че чорапите ти оживяват или че от живия плет изскачат гигантски моркови. Нещото беше от оня вид страховити неща, които могат да бъдат създавани само от хора, които си седят и мислят ужасяващи мисли много ясно. Притежаваше повече пипала отколкото крака, но по-малко ръце, отколкото глави.
Освен това имаше и значка.
На значката пишеше: „Казвам се Ъргълфлогъ, Изчадие от Пъклото и Омразен Пазител на Портала на Ужаса: Какво мога да направя за Вас?“
Не беше особено доволен от това.
— Да? — простърга.
Ринсуинд още четеше значката.
— Какво по-точно можеш да направиш за нас? — запита втрещен.
Ъргълфлогъ, който в известен смисъл наподобяваше покойния Куезоверкоатъл, изскърца с някои от зъбите си.
— Здрасти — напевно отрони, така както би го сторил някой, на който сценарият търпеливо е бил обясняван от друг с нажежена до червено ютия за дамгосване. — Казвам се Ъргълфлогъ, Изчадие от Пъклото и днес вие сте мои гости… Нека бъда първият, който ще ви посрещне с „добре дошли“ в нашия луксозно уреден…
— Я спри за малко — каза Ринсуинд.
— … подбран за Ваше удобство… — буботеше Ъргълфлогъ.
— Тук нещо не е наред — каза Ринсуинд.
— … пълно зачитане на ВАШИТЕ желания, потребителю… — стоически продължаваше демонът.
— Извинете — каза Ринсуинд.
— … доставим най-пълно удоволствие — каза Ъргълфлогъ. Издаде звук подобен на въздишка на облекчение, из дълбините на долните си челюсти. Сега като че ли за първи път се заслуша:
— Да? Какво? — каза.
— Къде сме? — запита Ринсуинд.
От различни усти изригна едно:
— Треперете, смъртни!
— Какво? В някаква птичка ли сме?18
— Ще последва период на корективна терапия — отново се поправи, като изплюваше всяка дума, — която се надяваме да превърнем във възможно най-назидателна и забавна за вас, като подобаващо отчитаме всичките ВАШИ права — правата на клиента.
Погледна Ринсуинд с няколко чифта очи.
— Ужасно е, нали? — каза с по-нормален глас. — Не е в мене вината. Ако бяха оставили на мене, на секундата щяха да последват старите врящи истории в кажжгоде-то.
— Това е Адът, нали? — попита Ерик. — Гледал съм картинки.
— Точно там сте — с траурен глас каза демонът. Седна, или поне се нагъна по някакъв сложен начин. — Индивидуален подход, ето това имаше едно време. Хората чувствуваха, че проявяваме интерес, че не са просто бройки, а, ами, жертви. Имахме изградени традиции в сферата на услугите. Ама много го е грижа, него точно, но защо ли ви занимавам с моите си проблеми? Като че ли си нямате достатъчно ваши; например стига ви и това, че сте мъртви и че сте тук. Не сте музиканти, нали?