Выбрать главу

Ерик се нахили:

— А, да, срещата.

Поеха по широкия коридор.

Ерик истерично се закиска:

— Сега му е времето да хукнем да бягаме, нали? — запита.

— Сега му е времето да си вървим — отвърна Ринсуинд. — Просто си вървим. Главното е да се правим, че не ни пука. Главното е да правим всичко, когато му е времето.

Погледна Ерик.

Ерик го погледна.

Зад тях Ъргълфлогъ издаде звук, който приблизително означаваше „Загрях най-после“.

— Сега ли му е времето? — попита Ерик.

— Май, сега му е времето, да.

Хукнаха.

* * *

Адът нямаше нищо общо с онова, което Ринсуинд бе склонен да очаква, въпреки че някои следи подсказваха какъв може би някога е бил — малкото сгурия, например, в някой ъгъл, или някоя диря от изгоряло по тавана. Горещо ли беше, а жегата наподобяваше сгорещен въздух, печен с години в някоя фурна…

Някои казват, че в Ада трябва да има по-различни порядки.

Този факт винаги бе удивлявал много от демоните на служба. Те винаги са си мислили, че да си в ада означава да ръгаш остри предмети в хората, да ги блъскат в езера от кръв и така нататък.

Така е, защото демоните както и повечето хора, не успяват да различат тялото от душата.

Истината се състои в това, че както цели пълчища крале на демоните са отбелязвали, онова, което можеш да причиниш на една душа с нажежени до червено пинсети е крайно понятие, защото дори относително зли и корумпирани души са достатъчно хитри, за да разберат, че след като не притежават съпътствуващото ги тяло и свързаните с него нервни окончания, няма основателна причина, различна от силата на навика, поради която да изпитват мъчителна агония. Затова и не я изпитваха. Във всеки случай, демоните си продължаваха да я карат по същия начин, защото вцепеняващата и безмозъчна тъпота е част от характеристиката за демон, но тъй като никой не страдаше, а демоните също не се забавляваха особено — цялото начинание беше безсмислено. Векове и векове от безсмислици.

Астфгл бе възприел, без да осъзнава какво точно прави, радикално нов подход.

Демоните могат да кръстосват между измеренията и той беше открил основните съставки за особено достойно езеро, пълно с еквивалента на кръвта, така да се каже, за душата. Учете се от хората, каза той на демоните-ръководители. Забележително е онова, което можете да научите от хората.

Вземете, например, някакъв вид хотел. Навярно — английска версия на американски хотел, но управляван със специфично английско гениално умение да заимствуват нещо американско и да отстранят от него смислената му страна, в резултат на което получават бавна бърза закуска, Уест Кънтри и уестърн и, ами същия този хотел.

Ден е, в който се затваря рано. Барът всъщност е само една маса с пастелно-розови дъски, върху която е сложена глуповата кофа за лед; масата е в единия ъгъл и докато отворят, ще минат цели часове. После добавете дъжд и направете така, че единствения възможен канал на единствения телевизор е, да кажем, Уелския четвърти канал и обичайния му сгански „Айстедфоя от Пант-и-гирдл“. И в хотела има само една книга, останала от някоя предишна жертва. От ония, дето името на автора е написано с изпъкнали златни букви, много по-големи от буквите на заглавието, а вероятно на корицата има също и роза с куршум. Половината страници липсват.

И в единственото кино на града дават нещо с надписи и френски чадъри.

И тогава спрете времето, но не и съществуванието, така че започва да ти се струва, че самите косъмчета на килима постепенно се надигат, за да ти се натъпчат в мозъка, а устата ти започва да придобива дъх на стари ченета.

И правите всичко това да е вечно, вечно. Дори е повече от периода между сега и началото на работното време. После вземете всичко най-добро от това.

Естествено на Диска липсват гореспоменатите работи, но скуката е универсална и Астфгл беше постигнал в Ада изключително висококачествен вид скука, подобна на скуката, която: а) ти струва пари и б) обхваща те тогава, когато би трябвало да се забавляваш.

Големите пещери, зейнали пред Ринсуинд, бяха изпълнени с мъгла и с направени с вкус прегради между стаите. От време на време писъци на досада се надигаха измежду цветята в саксиите, но основно се чуваше вцепеняващата тишина, причинена от свеждането на човешкия мозък отвън-навътре до състояние на извара.

— Не разбирам — каза Ерик. — Къде са пещите? Къде са пламъците? Къде — добави с надежда, — са сукубусите?

Ринсуинд заничаше към най-близко разположения експонат.

Безутешен демон, чиято значка го именуваше Азаремот, Смръднята на Кучешкия Дъх и при това изразяваше надежда, че читателят ще си прекара чудничко тоя ден, седеше на ръба на плитка яма. В нея бе положена скала, върху която бе проснат и прикован човек.