— Вече стана много дебела работа — каза демонът. — Щастливи си бяхме в старите времена. Като че ли никой не страдаше особено, всички си бяхме някак заедно.
— Точно така си беше — каза окованият мъж. — Ясно ти ставаше, че ако внимаваш, един ден ще имаш късмет да се измъкнеш. Знаете ли, че сега веднъж седмично трябва да си спирам работата за провеждане на часове по усъвършенстване в разни занаяти?
— Сигурно е хубаво — колебливо вметна Ринсуинд.
Мъжът присви очи:
— Кое, да плетеш кошници ли е хубаво!
— Тук съм от осемнадесет хилядолетия като демон и духче — изломоти демонът. — Изучил съм си занаята. Така е. Осемнадесет хиляди проклети годинки зад тризъбеца, а сега това. Да чета…
Трясък от нещо движещо се със свръхзвукова скорост проехтя през целия Ад.
— Ой, ой — каза демонът. — Оня се върна. Освен това, май е сърдит. По-добре да снишим глави — И действително, навсякъде из кръговете на Хадес, демоните и прокълнатите стенеха в унисон и се връщаха към своите лични адчета. Окованият мъж се обля в пот.
— Слушай, Визимут — каза, — защо не пропуснем, някакси, един или два параграфа…
— Това ми е работата — окаяно каза демонът. — Знаеш, че той проверява. Това е повече отколкото струва служб… — млъкна, направи тъжна гримаса на Ринсуинд и потупа нежно хлипащия мъж с дълъг крив нокът.
— Виж какво ще ти кажа — мило продължи, — ще пропусна някои от допълнителните алинеи.
Ринсуинд повлече Ерик за отпуснатото рамо.
— По-добре да вървим — тихичко каза.
— Това наистина е ужасно — промълви Ерик, докато отминаваха. Така на злото му излиза лошо име.
— Ъ-ъ — каза Ринсуинд. Хич не му хареса да чуе, че Оня се е върнал и че Оня е ядосан. Винаги когато нещо достатъчно важно, че да заслужава главни букви, беше ядосано в близост с Ринсуинд, то обикновено беше ядосано на него.
— Ако толкова много неща знаеш за туй местенце — каза, — сигурно знаеш и как да се измъкнем оттук.
Ерик се почеса по главата.
— Би ни помогнало, ако единият е момиче — каза. — Според ефебианската митология, има едно момиче, което всяка зима слиза тук.
— За да се топли ли?
— Струва ми се, в историйката пише, че всъщност тя сътворява зимата, нещо такова.
— Познавам такива жени — каза Ринсуинд, като мъдро кимаше с глава.
— Помага ако имаш и лира, струва ми се.
— А-ха. Е, тука сме добре — обнадежди се Ринсуинд. Потъна в мисли за известно време и после каза. — Ъ-ъ. Имах тука някъде една-две лири.
— Не бе, става дума за инструмент, на който се свири.
— О-о.
— И… и… и когато наистина си тръгнеше, ако се обърнеш… май се появяват някъде нарове, или… или… или пък се превръщаш в парче от дървен нар.
— Никога не се обръщам — твърдо каза Ринсуинд. — Когато хукнеш да бягаш, едно от първите правила е никога да не се обръщаш.
Зад тях се чу рев.
— Особено когато чуваш силни шумове — продължи Ринсуинд. — Когато стане дума за страх, ето какво различава хората от овцете. Веднага хукваш да бягаш — Подбра полите на плаща си.
И те тичаха, и тичаха, докато чуха един познат глас да им казва:
— Здрасти, скъпи момчета. Дайте газ. Удивително е как срещаш стари приятели тук дори.
А друг глас каза:
— Кажжгоде? Кажжгоде?
— Къде са те?
Помощник-лордовете на Ада трепереха. Щеше да стане ужасно. Дори може да се стигне и до записка.
— Не може да са избягали — ревеше Астфгл със стържещ глас. — Някъде тука са. Защо не можете да ги откриете? Нима съм заобиколен от некадърници, а същевременно и от тъпаци?
— О, повелителю…
Принцовете демони се извърнаха.
Беше се обадил Дук Васенего, един от най-старите демони. Никой не знаеше на колко години е. Но ако не е открил първоначалния грях, поне е направил едно от първите копия. По отношение на хитроумието и склонността му към непочтеност, би могъл да мине за човек и обикновено приемаше вида на възстаричък съдия, в чието родословие някъде е имало орел.
Всеки демоничен мозък си помисли: горкия старец Васенего, този път си го изпроси. Няма да е само записка, а политическа декларация с копия до всички отдели, плюс копие за архива.
Астфгл бавно се обърна, като че беше на въртяща се платформа. Отново беше в предпочитаната си форма, но се беше съвзел и така да се каже, намираше се на по-високо емоционално ниво. Самата мисъл за живи хора в неговото владение го караше да дрънчи от бяс като струна на цигулка. Не можеш да им вярваш. Не можеш да разчиташ на тях. Последният човек, допуснат тук долу жив, създаде ужасяващо лош имидж на мястото чрез Пресата. Освен това хората го караха да се чувствува по-низш.
Сега целият волтаж на гнева му се съсредоточи върху стария демон.