На следващото пишеше „Мислех, че ще ти хареса“.
Ерик стоеше върху „В името на децата“.
— Много странно, нали? — каза той. — Защо ли тези стълби са така направени?
— Мисля че това са добри намерения — отговори Ринсуинд. — Това е път към Ада, а демоните са, в края на краищата, традиционалисти.
Разбира се, те са непоправимо зли, но не винаги са лоши. И така Ринсуинд вдигна крак от „Ние сме работодатели, предлагащи еднакви възможности“, премина през стена, която след него се затвори и влезе в света.
Би могло да стане, трябваше да признае той, и много по-лошо.
Президентът Астфгл, седнал в оазис светлина насред огромния си тъмен офис, отново свирна в микрофона.
— Хей? — каза. — Хей?
Май че никой не отговаряше.
Чудно.
Вдигна един от маркерите и погледна купчината писмена наоколо. Всичките тези архиви трябва да се анализират, обмислят, преценяват и оценяват, после да се стигне до формулирането на подходящи управленски насоки, да се напише проект за задълбочен политически документ, а после, след съответното разглеждане — да се направи нов проект…
Още веднъж опита с микрофона:
— Хей? Хей?
Няма никой. Все още няма защо да се безпокои, има достатъчно много работа. Времето му беше твърде ценно, за да го пилее.
Потопи крака в дълбокия мек килим.
Гордо изгледа цветята си в саксии.
Чукна сложния набор от хромирани жици и топки, който се залюля и затиктака прилежно.
Разви капачката на писалката си с твърда, решителна ръка.
Написа: „В кой бизнес сме???“
Помисли малко и след това написа внимателно отдолу: „В прокълнатия бизнес!!!“
А това също е щастие. Някакво.