— Всичко това? — запита Ринсуинд.
— Да.
— О, няма проблеми — саркастично отвърна Ринсуинд. — И през останалата част от деня ще съм свободен, нали така?
— А искам и сандък, пълен със злато. Да ми се намира.
— Виждам, че всичко си премислил.
— Да. Повелявам ти да ми се подчиниш!
— Добре, добре. Само че … — Ринсуинд бързо се размисли: „Тоя е доста откачен, но е откачен със сабя в ръце. Единственият ми шанс е да го разубедя на неговия собствен език“ — само че, виж, не съм демон от особено висш тип и се опасявам, че този вид услуги са малко извън моята категория. Съжалявам. Можеш да ми повеляваш колкото си искаш, но те са ми непосилни.
Фигурката надзърна над очилата си.
— Тъй — отрони възкисело. — А какво според тебе можеш?
— Ами, ъ-ъ — започна Ринсуинд. — Мисля, че мога да сляза долу до магазините и да ти купя ментовки или нещо подобно.
Последва пауза.
— Наистина ли не можеш да изпълниш всичките онези неща?
— Съжалявам. Виж, ще ти кажа какво да направим. Само ме пусни и непременно ще отворя дума за тях, когато се върна в… — Ринсуинд се поколеба. Все пак, къде по дяволите живеят демоните, наистина? — Града на Демоните — с надежда продължи той.
— Искаш да кажеш Пандемониум? — подозрително запита похитителят му.
— Да, точно така. Точно това исках да кажа. Ще кажа на всички, когато дойдат следващият път в истинският свят непременно да потърсят… как се казваш?
— Търсли. Ерик Търсли.
— Точно така.
— Демонолог, улица Мидън Лейн, Псевдополис. До цеха за щавене на кожи — с надежда каза Търсли.
— Чудесно. Не се безпокой за това. Сега само ме пусни…
Търсли посърна.
— Наистина ли си сигурен, че не можеш да ги изпълниш? — каза той и Ринсуинд не можеше да не почувства сянката на молба в гласа му. — Дори и само малко сандъче със злато би ми стигнало. А, освен това, няма нужда да е най-красивата жена в цялата история. Стига ми и втората по красота. Или третата. Избери една от, ами, стот… хилядата най-красиви. С каквато разполагаш, нещо такова. — Към края на изречението в гласа му вече дрънкаше копнеж.
Ринсуинд искаше да каже: „Слушай, това, което трябва да направиш е да престанеш да джуркаш химикали в тъмни стаи, да се обръснеш, да се подстрижеш, да се изкъпеш, даже два пъти да се изкъпеш, да си купиш нови дрехи, да излезеш някоя вечер и тогава — но, честно казано, дори и изкъпан, обръснат и прогизнал от парфюм, Търсли не би спечелил нищо — и тогава можеш да получиш шамар, от каквато си пожелаеш жена. Е, няма да е много, но все пак е физически контакт.“
— Съжалявам — повтори.
Търсли въздъхна:
— Сложил съм чайника. Искаш ли чаша чай?
Ринсуинд пристъпи сред пукотевица от психична енергия.
— Ъ-ъ — колебливо отрони Търсли, докато магьосникът си ближеше пръстите. — Знаеш ли какво? Ще те оставя под заклинание за лишаване от свобода.
— Няма нужда, уверявам те.
— Не, така е най-добре. Ще можеш да се движиш наоколо. Бях се подготвил напълно, в случай, че можеш да отидеш и да доведеш, ъ-ъ, нея.
— Добре — каза Ринсуинд. Докато демонологът мрънкаше разни думи от книгата, той си помисли: „Крака. Врата. Стълби. Каква страхотна комбинация.“
Хрумна му, че у демонолога имаше нещо необичайно, но не можеше да го определи. Той наистина твърде приличаше на демонолозите, които Ринсуинд знаеше още в Анкх-Морпорк — прегърбени, опръскани с химикали, със зеници като главички на топлийки от изпаренията. Този тук лесно би се вписал в групата им. Само дето имаше и нещо странно у него.
— Да си призная — каза Търсли, като прилежно изтриваше част от кръга, — ти си първият ми демон. Никога досега не е ставало. Как се казваш?
— Ринсуинд.
Търсли се замисли над това.
— Нищо не ми говори — каза. — В „Демонологията“ има Риинджсуин. И Уинсуин има. Но те имат повече крила от тебе. Сега вече можеш да излезеш. Трябва да призная, че материализацията ти е първокласна. Като те погледне, човек никога не би казал, че си зъл дух. Повечето демони когато искат да имат човешки вид, се материализират в облика на благородници, крале и принцове. Този вид на прояден от молци магьосник е много умен. Почти успя да ме измамиш. Какъв срам, че не можеш да изпълниш никое от онези неща.
— Не мога да разбера защо искаш да живееш вечно — каза Ринсуинд, решавайки мълчаливо, че ако някога му се отдаде възможност, ще си върне думите „прояден от молци“. — Да си отново млад, това разбирам.
— Хъм. Не е много забавно да си млад — отвърна Търсли и запуши уста с ръката си.
Ринсуинд се наведе напред.
Около петдесетина години. Ето какво липсва.
— Това е фалшива брада! — каза той. — На колко години си?