— На 87! — изписка Търсли.
— Виждам връзките над ушите ти!
— На 78, честно! Повелявам да ми се подчиниш!
— Ти си момче!
Ерик високомерно се изпъчи.
— Не съм! — изсъска в отговор. — Почти на 14 съм.
— А-хааа!
Момчето размаха сабята си към Ринсуинд.
— Във всеки случай, това няма значение. — изкрещя. — Демонолозите могат да си бъдат на колкото години си искат. Ти пак си мой демон и трябва да изпълняваш повелите ми!
— Ерик! — долетя глас някъде под тях. Лицето на Ерик побледня.
— Да, мамо? — извика, а очите му се впиха в Ринсуинд. И само с устни прошепна: не казвай нищо, моля те.
— Какъв е този шум там горе?
— Нищо, мамо!
— Слез и си измий ръцете, скъпи, закуската ти е готова!
— Да мамо. — Погледна глуповатичко към Ринсуинд. — Това е майка ми.
— Тя има силни бели дробове, нали? — каза Ринсуинд.
— Май, май е по-добре да слизам, тогава — отвърна Ерик. — Ти, разбира се, ще трябва да останеш тук.
Сети се, че така се губи част от правдоподобието и отново размаха сабята:
— Повелявам да ми се подчиниш! — изрече. — Повелявам да не напускаш тази стая!
— Добре. Разбира се — отвърна Ринсуинд, с поглед към прозорците.
— Обещаваш? Иначе ще бъдеш запратен обратно в Пъклото.
— О, не искам — каза Ринсуинд. — Заминавай. Не се тревожи за мене.
— Оставям сабята и нещата тук — Ерик свали голяма част от снаряжението си, под което се показа слабичък тъмнокос младеж, чието лице би било много по-хубаво, когато му се изчисти акнето. — Ако ги докоснеш, ще те сполетят ужасни неща.
— Не би ми и хрумнало — отвърна Ринсуинд.
Оставен сам, той бавно отиде до катедрата и погледна книгата. Заглавието, изписано с внушително блещукащи червени букви бе „Mallifacarum Simpta Diabolicite Occularis, Singularum“, Книга за пълния контрол. Знаеше я. Някъде в Библиотеката имаше копие от нея, въпреки че магьосниците никога не си даваха труд да я погледнат.
Може би необичаен факт, защото, ако има нещо, за което един магьосник би спазарил и баба си, то е за власт. Но съвсем не беше чак пък толкова необичаен, защото ако един магьосник е достатъчно схватлив, за да оцелее в продължение на пет минути, той може да проумее, че ако се крие някаква власт в демонологията, то тя е в демоните. Да използваш такава власт за собствени цели е като да трепеш мишки с гърмяща змия.
Дори и магьосниците намираха демонолозите за странни — все бяха потайни, бледи хора, които ги забъркваха едни в затъмнени стаи и се здрависваха с влажни, слаботелесни ръце. Това няма нищо общо с добрата чиста магия. Нито един уважаващ себе си магьосник не би си имал вземане-даване с демоничните територии, чиито обитатели са такава сбирщина от кукавци, каквито едва ли се среща някъде другаде.
Огледа скелета отблизо, просто така, за всеки случай. Очевидно той нямаше нагласа да даде своя принос към ситуацията.
— Принадлежеше на неговия кажжгоде, дядо — каза дрезгав глас иззад него.
— Мъничко необичайно наследство — отвърна Ринсуинд.
— О, не е лично завещано. Взе го от някакъв магазин. От ония кажжгоде, членоразделните кажжгиде е.
— Ъ-ъ — промълви без да мърда главата си — на какво, точно казано, говоря?
— Аз съм един кажжгоде. На езика ми е. Започва с буквата „п“.
Ринсуинд бавно се обърна.
— Ти си папагал — каза.
— Позна.
Ринсуинд вторачи поглед в нещото на пръчката. Едното му око блестеше като рубин. По-голямата част от всичко останало представляваше розово-лилава кожа, изпъстрена с останки от пера, така че крайният ефект от гледката беше една готова за печене четка за коса. Нещото артритно се протри напред-назад по пръчката, след което бавно започна да губи равновесието си, докато най-накрая се провеси с главата надолу.
— Помислих си, че си препариран — каза Ринсуинд.
— Да те таковам, магьоснико.
Ринсуинд не му обърна внимание и се затътри до прозореца. Прозорецът беше малък, но през него се излизаше на покрив с лек наклон. А там отвън са истинският живот, истинското небе, истинските сгради. Протегна се, за да отвори капаците…
Пращящ поток се стече по ръката му и се впи в малкия му мозък.
Свлече се на пода, ближейки пръсти.
— Той ти каза — обади се папагалът като се люшкаше назад-напред с глава надолу. — Но ти не щеш да кажжгоде. Държи те с кажжгиде-тата.
— Но това би трябвало да действа само на демони!
— Аа — каза папагалът, като получи достатъчно силен тласък, за да се люшне с глава нагоре — поза, в която успя да се задържи благодарение на късите останки от онова, което някога са били крила. — Всичко е съответно, нали? Ако влезеш през врата, на която пише „Кажжгиде“, това значи, че с тебе ще се държат като с кажжгоде, ясно? С демон, искам да кажа. Подвластен на всичките правила и кажжгиде. Трудничко ще ти е.