— Пратеник на неговия приятел Саид Калед паша, валията на Енгрийе.
— Почакай!
Слязох от коня и зачаках търпеливо. Мина половин час. Седнах до портата в буйния треволяк и буренак и мина още половин час. Издрънках отново. Същият кучешки вой и отново гласът:
— Кой е вън?
— Все още пратеникът на валията.
— Чакай!
Седнах пак и чаках цели два часа. Тогава през нивите се зададе един престарял, прегърбен и облечен само в парцали мъж, спря пред мен при вратника, погледна ме навъсено със сълзящите си очи и не проговори нито дума.
— От къщата ли си? — попитах аз. Оня кимна утвърдително.
— Миралаят у дома ли си е?
Той поклати глава, с което искаше да каже не.
— Искам да говоря с него. Той къде е?
Нови отрицателни кимвания. Тогава аз изстрелях единствения си куршум:
— Нося му пари… много пари!
Бях улучил в центъра, защото, едва бе отзвучала магическата дума «пари», и старият извика с внезапно отънял, фалцетен глас:
— Пари? Много пари? Почакай, синчето ми, почакай само съвсем мъничко, любимецо на Аллах, пратенико на Щастието! Аз ще ида да доведа Абдал. Той се намира в града, за да държи на поклонниците свети речи. Той е главният на сектата «Чок Кескинлар» [11] и има със своите братя от ордена задължението да повишава въодушевлението на вярващите за благочестивото пътешествие.
Той бързо се отдалечи.
— Колко дълго трябва да чакам? — успях да викна подире му.
— Само броени минути — изкряска стой обратно и вече беше изчезнал.
Мда-а, «Парата прави краката».
Значи Отшелника беше оглавяващият най-строгите мюсюлмани. В такъв случай аз си имах работа с един истински фанатик. Радостта от имането при него също не беше по-малка от благочестивостта, защото когато приех, че пратеникът е стигнал приблизително града, вече видях двамата да се задават оттам.
Осман бей трябва да имаше шейсет и пет години, но беше все още със запазена стойка и добре сложен, и имаше строгия и същевременно дързък израз на каещ се грешник. Той ме проучва няколко мига и после каза:
— Носел си пари? Дай ги! От кого са?
— От Саид Калед паша.
— А-а, някое дарение за моите братя от ордена. Дай ги!
Миралаят беше протегнал към мен ръка.
— Това не е дарение, а нещо друго.
— Кажи тогава какво!
— Не тук. Аз мога да обсъдя тази работа с теб само в жилището ти.
— Не става, защото аз не пускам чужди хора.
— Съжалявам. Един пратеник на валията не е мъж, който може да бъде на бърза ръка отпратен от портата като просяк. Аз си тръгвам.
Качих се на коня, без той да попречи на това, и добавих още:
— Отнася се до твоята пенсия, която сега най-сетне щеше да получиш. Остани със здраве!
— Стой! — викна тогава оня, като улови юздите. — Моята пенсия? Слез и влизай вътре! Няма да те пусна да си тръгнеш.
Аз се смъкнах привидно колебливо. Той беше отворил портата, пристъпи в двора и подвикна на трите грамадни кучета, които стояха там нащрек, и те се оттеглиха. Старият сълзливко, пое коня им, а аз тръгнах с неговия господар към вътрешността на къщата, която беше крайно бедно подредена. Одаята, в която влязохме, имаше като единствена мебел една стара черга и ние седнахме на нея.
Тази сиромашия може да послужи като мерило за отчитане запленението, което изпита Отшелника, когато му наброих петнайсетгодишното неизплатено възнаграждение ведно със сложната лихва. Той плуваше в блаженство, излезе бързо да уведоми жена си и се върна после да ми каже, че съм негов гост и трябва да отида с него до града, за да присъствам на тържественото посрещане на отделните поклоннически шествия и при освещението на святото знаме.
То не беше прочутото знаме, което всяка година бива отнасяно до Мека от една богато нагиздена камила, ала въпреки това ми се прииска да откликна на поканата. Затова се съгласих.
Най-напред бях нагостен, много набързо наистина, с най-доброто, което къщата предлагаше — мляко и няколко плода. Абдал беше разкрил радостта си само в продължение на миг, но сега той отново се бе затворил. Същински разговор нямаше и сега толкова по-малко беше редно да започна приказка за неговия син. Още ненаситил се, трябваше да отида с него в града — една мръсна дупка, която имаше повече купища развалини и отломъци отколкото къщи.
Посрещането на пристигащите една след друга и често само преминаващи поклоннически тълпи се състоеше от един дрезгав крясък «Аллах!», а за освещаването на «святото» знаме по-добре нищо да не казвам. Тези хора бяха бесни в своята религиозна екзалтация. Дервишите ревяха като тигри, нараняваха се, за да посветят кръвта си на Пророка, и се впускаха в какви ли не други подобни смахнатости. Аз се зарадвах, когато Абдал ме покани след спускане на мрака да тръгна с него обратно към къщи, за да вечеряме. Дали щях да постигна целта си по отношение на неговия син, беше повече от съмнително. Абстрахирайки се от факта, че изобщо притежаваше кораво сърце, той беше толкова вкостенял ислямит, че за опрощение можеше да се мисли само при някакви съвсем изключителни обстоятелства. Въпреки това бях решил след вечерята да си опитам късмета. Само че работата щеше да се реши още по-рано.