— Дръжте ги, неверниците, проклетниците! — крещеше втурналата се след нас паплач.
Скоро насреща ни се зададе втора тълпа. Ние набързо кривнахме в една странична уличка. Преследвачите бяха по дирите ни, докато най-сетне ни се удаде да ги заблудим. Тогава спряхме да си отдъхнем. Намирахме се в южния край на града, чиито жители, съдейки по воя, който чувахме отвсякъде, май всички бяха на крак.
— Възможно е да се върнете — каза консулът. — Качете се горе при капелата, там ще бъдете сигурни. Аз ще ви уведомя кога можете да дойдете. Това, което става в града, е чиста размирица и аз се страхувам за другите християни. Ще опитам да отида до къщи и да ги предупредя.
Разделихме се. Аз се заизкачвах с кисракдара, който познаваше околностите на града, нагоре по планината. Там, зад няколко храста, намерихме прилично укритие.
Арджиш планина, край която е разположен Кайсарийе, наричана от древните Mons Argaeus, е величествен угаснал вулкан, стръмен и просечен с диви пропасти, извисяващи се със своя кратер и разпокъсани скалисти зъбери до територията на снега. Имаше една тясна, стръмна, но много добре утъпкана пътека, по която моят придружител ме поведе нагоре. За да заобикаляме скалите, трябваше да се насочваме ту надясно, ту наляво и внезапно застанахме пред малка дървена постройка върху един подобен на амвон скален издатък. Това беше капелата, в която малкото католици на града отправяха своите молитви. Отпред и вдясно зееше бездна, отляво имаше скална цепнатина, почти изцяло скрита от висок храсталак. Кисракдарът мушна ръка в един от храстите и издърпа една връв, която бе прикрита там. На нея висеше една може би два метра дълга дъска, която той сложи над процепа. Така се сформира мост, с чиято помощ стигнахме отвъд. Той издърпа дъската след нас и каза:
— Сега никой не може да дойде отсам и ние сме в безопасност. Само двама души знаят това скривалище — аз и моята годеница. Дъсчения мост измислих аз и тук тя ме ориентираше в истините на светата вяра.
Седнахме до скалния ръб. Под нас лежеше градът. Наблюдавахме мравешкото гъмжило по улиците. Възбудата, изглежда, се беше покачила. Вдясно от нас, от другата страна на цепнатината, се издигаше капелата. От пръв поглед видях, че стоеше на опасно място. Издатъкът, който я носеше, имаше много пукнатини и като че се намираше в процес на разрушаване. Едва ли можеше да издържи повече хора. Когато обърнах внимание на кисракдара върху това, той каза, че също е имал вече подобни мисли, ала бил свикнал с опасната гледка. Още докато изричаше този отговор, чухме гласове отвъд процепа. Надникнахме през храсталаците и забелязахме… нашите преследвачи: Отшелника, двамата арнаути и още много, много други, които напираха след тях. Можехме да ги чуем какво си говорят. Бяхме се заблудили, че са изгубили дирите ни. Знаеха, че се бяхме изкачили тук, и скоро изпълниха капелата и цялото пространство пред нея. Ако ни намереха, бяхме изгубени. Но сганта напразно ни търсеше и от ярост подпали капелата. Кряскаща и виеща, сега зяпаше извиващите се нагоре пламъци. Тогава съгледах в скалата под тях една пукнатина, която преди туй не бях забелязал. Тя ставаше по-широка и по-широка… канарата се отцепи. Изкрещях високо, забравяйки положението си, за да предупредя застрашените, ала вече се взирах в пустотата. Скалата беше изчезнала заедно с капелата и всички хора, които се бяха намирали на нея. Миг по-късно чухме долу в дълбината трясък, сякаш се беше разцепила цялата планина. Кисракдарът скочи, закри лицето си с ръце и закрещя:
— Татко, татко! Бог отсъди жестоко!
Той поиска да се спусне надолу, но аз го задържах. Нямаше кого да спасяваме, защото при тази дълбочина всички хора, намирали се на канарата, бяха смазани. Трябваше да спасяваме самите себе си, а това можеше да стане само ако останехме тук горе скрити.
Следващите часове не могат да бъдат описани. Аз наблюдавах какво ставаше долу. Сякаш цялото население на града се бе събрало в подножието на скалната стена. Спътникът ми се намираше в неописуемо състояние. Привечер чухме един женски глас, който отново и отново викаше неговото име. Ние отговорихме и се заспускахме по звука. Беше неговата годеница, която, като го съгледа, се хвърли, хлипайки, в обятията му. Едва след известно време можеше да разказва. Хората мислели, че ние двамата също сме се сгромолили заедно с другите. Кадията дошъл да ръководи работите и установи самоличността на загиналите. Мнозина не могли да бъдат разпознати. Когато измъкнали и двамата арнаути изпод отломките, служителят се сетил за моето подозрение и наредил да претърсят джобовете им. Намерили парите у тях. Нашата невинност беше доказана. Въпреки това на мен не ми изглеждаше уместно да се показваме, защото фанатиците много вероятно бяха на мнение, че ние сме причината за смъртта на толкова много хора. Тялото на Отшелника също било намерено, но в ужасно състояние. Консулът разпоредил да го откарат в дома му.