Саид Калед паша пъхна в ръката ми една малка копринена торбичка и ми предаде после и документа, за който беше говорил. След като прибрах, благодарейки, двете неща в пояса, той продължи:
— А сега бих желал да те помоля за една услуга, която навярно ще ми направиш, макар да те принуждавам чрез нея да минеш по обиколен път. Ти искаш да яздиш най-напред към Кайсарийе и ще трябва значи да минеш през Софулар и Муджур. Но аз имам в Урумджили един стар приятел, комуто искам да пратя по теб вест. Искаш ли да се наемеш с това?
— С най-голямо удоволствие!
— Тогава ще ти кажа за какво се касае, за да знаеш, че при него ще бъдеш добре дошъл, макар да живее много усамотено и специално на християните е голям враг. Той беше миралай (полковник) във войската на великия султан, сражаваше се с голяма храброст под знамето на Пророка и се уволни с почести и слава, ала нито веднъж не получил своята пенсия. Помолил за нея и когато не се вслушали в молбата му, настойчиво си я поискал повторно, но напразно, защото си имал работа с нечестните ковчежници на султана. В продължение на петнайсет години пенсията била изплащана в Стамбул, само че не отивала в неговата ръка. Когато станах валия на Енгирийе, той се обърна към мен, аз разследвах внимателно случая и направих донесение непосредствено до великия владетел. Снощи дойде решението: аз трябва да платя на миралая пенсията с лихвите и лихвите върху лихвите. Ако тази заповед беше пристигнала завчера, щях да мога да дам парите на неговия син, който беше при мен. Сега бих желал да се възползвам от възможността, която ми предлага твоята езда към Кайсарийе, и те питам дали искаш да ми направиш услугата да занесеш полагаемото на моя приятел и боен другар?
— С удоволствие, щом желаеш да ми го повериш.
— В твоите ръце парите са по-сигурни, отколкото в джоба на някой въоръжен пратеник. Миралаят се казва Осман бей и не живее в град Урумджили, а близо до него. Известен е под прозвището Абдал [6] и когато се осведомяваш за жилището му, трябва да си послужиш с това име. Ако можеш да премълчиш пред него, че си християнин, стори го, защото той мрази следовниците на твоята вяра, а и има причина да го прави. Кръстът му донесе най-голямото нещастие, което един мъж и баща може да преживее, и аз те пращам при него не само заради парите, а също защото те опознах и мисля, че може би ще ти се удаде да смекчиш неговото страдание.
— Тогава мога ли да те попитам от какво естество е страданието, за което говориш?
— Ако Осман бей поиска да го знаеш, самият ще го сподели с теб. Аз не мога да си позволя да докосна раната на моя приятел макар и само отдалеч. Вярно, ако той чуе, че си християнин, ти нищо няма да узнаеш, затова опитай да го премълчиш! Давам ти този съвет и защото сега е времето, когато поклонниците на тази област се събират, за да потеглят към Дамаск. Това е време на религиозна възбуда и нетърпимост и тъй като ти във всяко селище и по всички пътища ще срещаш такива хора, ще постъпиш умно, ако не допускаш да разберат, че си от друга вяра.
Беше странно, дето този висш чиновник ме предупреждаваше за тези ревностни мюсюлмани, към които самият принадлежеше, и все пак предпочиташе на мен да повери дължимата сума, която сигурно не беше малка, отколкото на някой ислямски бързоходец. Срещата с пилигримите не ми създаваше грижи. По-скоро ми внушаваше опасения фактът, че двамата стоящи в преддверието арнаути бяха чули всяка дума от нашия разговор и следователно знаеха, че трябваше да предам една значителна сума. Те бяха войници, единият — онбашия (младши сержант), другият — чауш (фелдфебел) и следователно би трябвало да им се има доверие. Но арнаутинът е роден разбойник и винаги, дори когато се намира на служба под знамето, е склонен към насилие. Освен това нехристиянският арнаутин е мюсюлманин на мюсюлманите и ето защо не ми бе много приятна мисълта да имам сега по време на събирането на поклонниците и като носех толкова много пари за придружители тези двама мрачно гледащи типове. Споделих тихо това с валията, ала той отговори:
— Не се безпокой! Аз ще ги обвържа с клетва, а за тях клетвата е толкова свята, че в никой случай няма да я нарушат.
Въпреки това уверение последицата от думите ми беше, че отсега Саид Калед паша вече не говореше високо. Наброи ми парите толкова предпазливо, че отвън не можеше да се чуе. Те се намираха в един здрав кожен кемер, който аз веднага стегнах на кръста под пояса. После той викна на арнаутите да влязат, за да ми ги предаде. Те трябваше да му се закълнат в Пророка, че ще се грижат за моята сигурност също както за своята. Това отстрани съмненията ми. Аз смятах двамата способни на всичко, наистина, но не и за нарушаването на една такава клетва.