— Къде?
— В Алемания, където ти най-вероятно никога няма да дойдеш. Въпреки това винаги ще пазя сърдечен спомен за теб.
Не е трудно да си представи човек, че сега общувахме по по-друг начин отпреди. Той проявяваше оживление, нетипично за един турчин, и за кратко време ми разказа цялото си житие-битие. За жалост, разговорът ни от време на време страдаше от унизителни прекъсвания. Колкото повече наближавахме Богазлаян, толкова повече хора имаше, които го познаваха, и тъй като срещахме само мохамедани, тръгнали на поклонническо пътешествие, тоест верски престараващи се люде, той беше принуден, колкото пъти го разпознаеха, да слуша най-отвратителни ругателства. Ние често се отклонявахме от пътя, за да избегнем по околен път подобни оскърбления. В Богазлаян ханджията дори отказа да го подслони и се наложи повторно да му покажем тенбихите на валията, докато под страх от наказание той прояви готовност да ни даде храна и подслон и се погрижи на следващия ден за три коня. В мен се надигна предчувствието, че ще дойде и нещо още по-лошо.
Не от грижа за нашето благополучие, а от съображение за самия себе си и заради спокойствието на своята къща, ханджията ни обърна внимание, че е уместно да не се мяркаме пред другите гости. Той каза, че салонът бил пълен с поклонници, които щели да останат през нощта тук, и ни отведе до едно оградено от полусрутен кирпичен дувар място, което нарече своя чичек бахчеси, цветна градина. Тук имаше един изсъхнал жасминов храст, едно посърнало лимоново дърво и накрая една роза с две пъпки и няколко гъсеници в тях, а по листата — стотици въшки. Единият ъгъл на градината беше преграден със, старо, често изкърпвано платнище, което вероятно имаше значение на шатра, беседка или нещо подобно. В един от другите ъгли растеше трева в такова количество, че едно питомно зайче би могло да я опасе за пет минути. Това бе турска градина. Въодушевен от това описание, някой немски поет може би ще я възпее в двадесет и четири строфи.
— Ще трябва да спите тук, ако искате да не ви обиждат — рече ханджията, като посочи платнището. — Аз ще ви донеса багажа, а сетне ще се погрижа за храна и вода.
След тези думи той тръгна, понеже му се струваше невъзможно да имаме някакво желание. Що се отнася до мен, щях да спя в тази велелепна «градина» със същото удоволствие както в мръсната къща, а кисракдарът сега не мислеше за нищо друго, освен за помирението със своя баща. Всичко останало му беше безразлично.
След малко съдържателят донесе вещите на спътника ми — моите си бяха при мен — и после вечерята. Тя се състоеше само от една суха и жилава като кожа мекица, полята с гранясал шарлан. Водата се намираше в стомна, изгубила дръжката и половината си ръб, което в Ориента никак не пречеше на съвършенството. Докато оставяше пред нас тези вкусотии, той каза важно:
— Бъдете радостни, че ви приютих тук! Арнаутите току-що питаха пак за вас.
— Кои арнаути? — поисках да знам, тъй като подозрението ми веднага се бе възбудило.
— Дето дойдоха днес следобед. Те още с пристигането си се осведомиха за вас, особено за теб — прибави той, посочвайки към мен. — Те казаха, че не бивало да те приемам, понеже си бил християнин и си искал да се присъединиш към поклонниците, за да опознаеш свещените обичаи и после да ги скверниш.
— Че съм християнин, това е вярно, но си нямам никаква работа с вашите свещени обичаи. Ти не каза ли на тези арнаути, че сме пристигнали?
— Не, още не.
— Тогава изобщо не го прави! Ако се раздрънкаш, ще те донеса на валията, чиято препоръка притежавам. Къде се намират арнаутите?
— В конюшнята, най-отзад, където е спластено сеното.
— Значи са се скрили?
— Да.
— Това не е ли доказателство за теб, че възнамеряват нещо лошо и притежават нечиста съвест?
— Не, защото те казаха, че били изпратени след вас, за да ви наблюдават и в случай на необходимост да ви заловят.
— Това е една страшно голяма лъжа, защото за моя спътник те всъщност нищо не знаят и ми бяха дадени от валията за охрана, както можеш да разбереш от моя тенбих. Само че те предпочетоха да си плюят на петите — по каква причина, не знам, но все ще го узная. Не им казвай нищо за нашето присъствие, иначе можеш да си навлечеш неприятности. Нека конете ни да бъдат готови, тъй като ще потеглим още в ранни зори.
Той си тръгна. На мен и през ум не ми минаваше да бягам от арнаутите, ала според това, което бях предусещал и сега чул, трябваше да се стремя час по-скоро да се освободя от парите, които носех. Ето защо исках да тръгнем възможно най-рано сутринта. За ядене изобщо не можеше да става дума. Ние огледахме вътрешността на шатъра. В него имаше една проста каменна пейка, която не можеше да предложи място за постелята на един човек, камо ли за втори. Ето защо се проснахме на земята извън шатъра и скоро заспахме със съня на праведниците.