ДЮПАНЛУ. „Висшето интелектуално възпитание“
Потомството, на което Гьоте остави за оценка своето творчество, ще направи необходимото. То ще напише върху бронзовите си плочки:
„Гьоте, роден във Франкфурт през 1749 г., починал във Ваймар през 1832 г., велик писател, велик поет, велик творец.“
И когато фанатиците на формата за самата форма, на изкуството за изкуството, нека да е и на любовта и материализма, поискат от него да добави:
„Велик човек!“, то ще отговори: „Не!“
А. ДЮМА-син, 23 юли 1873 г.
Няма съмнение, че изключителните хора, в която и област да се изявяват, дължат част от успеха си на високите качества, с които са надарени.
ДАМИРОН, „Курс по философия“, т. II, стр. 35
Щом французинът премине границата, той навлиза в чужда територия.
Като му се отпусне края, и вече краят му се не вижда.
ПОНСАР
Бакалството е достойно за уважение. То е търговски бранш. Армията е дваж по-достойна за уважение, защото е институция, чиято цел е редът.
Съществуват около три тома подобни записки.
Гюстав Флобер имаше учудваща способност да открива този род глупости. Ето един характерен пример.
Като четял речта по случай приемането на Скриб във Френската академия, той се спрял на една фраза, която веднага записал:
„Научаваме ли нещо от комедиите на Молиер за големите събития във века на Луи XIV? Споменава ли се изобщо в тях за грешките, слабостите или простъпките на великия крал? Става ли дума за отменянето на Нантския едикт?“
Под този цитат Флобер е написал:
„Нантският едикт е отменен през 1685 г.
Молиер умира през 1673 г.“
Как е било възможно нито един от академиците, специално събрали се, за да чуят речта преди произнасянето й, да не сравни двете дати?
Гюстав Флобер е смятал да напише цял том, съставен от този доказателствен материал. За да олекоти и разнообрази въпросния сборник от нелепости, той е щял да вмъкне две-три поетично-идеалистични повести, също преписани от Бувар и Пекюше.
В книжата му е намерен план на една от тях, която щяла да се казва „Една нощ на Дон Жуан“.
Този план, набелязан с къси изречения, понякога дори с несвързани помежду си думи, разкрива по-добре, от всяко проучване начина му да замисля и подготвя работата си. От тази гледна точка той може да представлява интерес. Ето го:
Да се направи не на части, а изцяло.
Началото раздвижено като действие — картина: двама конници пристигат на запъхтени коне. Изглед от пейзажа, но все още не подробен, само за сведение, между дърветата, оставят конете да пасат в гъсталака, те се оплитат в юздите и т.н. — Всичко това вместено в диалога, от време на време прекъсван от дребни подробности, свързани с действието.
Дон Жуан се разкопчава, изважда сабята си, която се подава малко от ножницата, и я хвърля на моравата. Току-що е убил брата на доня Елвира. Избягали са. Разговорът започва с ядовити и груби думи.
Пейзаж. Зад тях манастирът. Седнали са на неравна поляна под портокалови дървета. Огражда ги гора. Пред тях теренът е с лек наклон. На хоризонта назъбени планини. Залез.
Дон Жуан е уморен и се кара на Лепорело. — Но аз ли съм виновен за живота, който водите и който ме карате да водя? — Добре де, а аз ли съм виневен за моя живот? Как да не сте виновен! — Лепорело му вярва, защото често е бил свидетел на добрите му намерения да води по-уреден живот. — Да, но съдбата иска друго. Примери. — И Лепорело дава примери: желанието му да опознае всички жени, които среща, всеобща завист към човешкия род. — Искате всичко да е ваше. Сам си търсите белята. — Да, някакво безпокойство ме подтиква. Бих искал да… — поема си въздух. Не знае какво би искал, какво иска, по-малко от всякога. Отдавна Лепорело не разбира нищо от това, което говори господарят му. Дон Жуан желае да бъде чист, да бъде девствен юноша. Никога не е бил такъв, защото винаги е бил дързък, безочлив, земен. Често е искал да изпита вълненията на невинността. Във всичко и навсякъде търси жената. — Но защо ги напускате? — А, защо! — Дон Жуан отговаря, че притежаваната жена го отегчава. Досадно му е да ги гледа, изкушава се да набие тези, които плачат. — Как само ги отблъсквате, бедните сърнички! Как само забравяте! — Дон Жуан сам се учудва на забравата и се спира на тази мисъл, тя е тъжна. — Спомнял съм си за уверения в любов, без да знам чии са били. — Господарю, несправедливо е да се оплаквате от живота. — Лепорело подло се наслаждава на мисълта за щастието на Дон Жуан. Младежите го гледат със завист, него, Лепорело, донякъде като участник в поетичния живот на господаря си.