Смяташе най-напред да напише „Битката при Термопилите“ и за тази цел в началото на 1882 година трябваше да отпътува за Гърция, за да види истинското място на това свръхчовешко сражение.
Искаше да създаде нещо като патриотичен разказ, прост и страшен, който да може да се чете на децата на всички народи и да ги учи на родолюбие.
Искаше да покаже смелите души, великодушните сърца и силните тела на тези символични герои и без технически термини, без архаични думи да разкаже за безсмъртната битка, която принадлежи не на историята на определена нация, а на историята на света. Изпитваше наслада, като си представяше звучните думи, с които щеше да предаде как воините се сбогуват с жените си и им заръчват, ако загинат в сражението, бързо да се омъжат за здрави мъже, за да родят нови синове на отечеството. Мисълта за тази героична приказка го хвърляше в бурен възторг.
Възнамеряваше също да напише и нещо като съвременна „Ефеска матрона“, привлечен от един сюжет, разказан му от Тургенев.
Замисляше и голям роман за Втората империя, в който смяташе да покаже смесването и съприкосновението на ориенталската и западноевропейската цивилизация, въвеждането на многобройните константинополски гърци, дошли в Париж по времето на Наполеон и играещи важна роля в парижкото общество, в лъжовния и изтънчен свят на имперска Франция.
Две главни действащи лица го привличаха — мъжът и жената, парижкото семейство, наивно-хитро, амбициозно и покварено. Мъжът е висш чиновник, мечтае да се издигне и го постига бавно, с егоистично и естествено притворство, поставяйки жена си — доста красива и с интригантски наклонности — в услуга на плановете си.
Но въпреки усилията от всякакъв вид, положени от съпругата му, той не успява напълно да задоволи желанията си. Тогава, след дългогодишни опити, двамата признават суетата на въжделенията си и завършват живота си спокойно и примирено, като разочаровани почтени хора.
Флобер планираше също и друг голям роман за администрацията със заглавие „Господин префектът“ и твърдеше, че никой преди него не е разбрал каква комична, надута и безполезна личност е префектът.
II
Гюстав Флобер беше преди всичко и над всичко художник. Днешната публика почти не разбира значението на тази дума, употребена за литератор. Усетът за изкуството, този тъй деликатен, тънък, придирчив, неуловим, неизразим нюх е дарба, притежавана главно от просветените монархии. Тя почти не се среща в демократичните общества.
Много големи писатели не са били художници. Публиката, и дори повечето от критиците, не различават едните от другите.
В миналия век, обратното, публиката е била взискателен и изтънчен съдник, стимулиращ до крайност художествения усет, който сега е на изчезване. Тогавашният читател се е въодушевявал от някое изречение, от някой стих, от някой уместен или дързък епитет. Двадесет реда, една страница, един портрет, един епизод са му стигали, за да оцени и постави писателя на полагаемото му се място. Той е търсел какво има зад думите, вътре в думите, прониквал е в тайните намерения на автора, чел е бавно, без да прескача нищо, опитвайки се, след като е разбрал фразата, да открие дали в нея не е останало още нещо. Защото само бавно подготвеният за литературните усещания ум е можел да изпита тайното въздействие на мистериозната сила, която дава душа на произведението.
Когато един човек, колкото и да е даровит, се интересува само от сюжета, когато не си дава сметка, че истинската мощ на литературата не е във факта, а в начина, по който той е подготвен, представен и изразен, той няма усет към изкуството.
Дълбоката и чудна наслада, която изпълва гърдите ни след прочита на някоя страница, на някое изречение, не се дължи само на това, което е разказано в тях; тя се дължи на пълното съзвучие между израза и идеята, на усещането за хармония, за тайна красота, обикновено убягваща от вниманието на тълпата.
Мюсе беше голям поет, но не беше художник. Очарователните неща, които казва на достъпен и пленителен език, почти не трогват тези, които имат вкус към търсенето, откриването, вълнението от досега с една по-висша, по-недостижима, по-одухотворена красота.
Тълпата, напротив, задоволява чрез Мюсе всичките си малко груби поетични апетити, а не разбира трепета, бих казал екстаза, в който изпадаме пред някои неща на Бодлер, на Виктор Юго, на Льоконт дьо Лил.
Думите имат душа. Повечето от читателите, дори от писателите, искат от тях само смисъл. А трябва да се открие тази душа, която се явява при съприкосновението с други думи, която разцъфва и грее в някои книги с непозната, трудна за изтръгване светлина.