В езиковите съчетания, употребени от някои писатели, има цял поетичен свят, който светските хора вече нито забелязват, нито проумяват. Когато им се спомене за това, те се обиждат, философстват, спорят, отричат, карат се и искат да им го покажем. Безполезно е да се опитва. Те не усещат и затова никога няма да разберат.
Образовани, умни хора, дори писатели, също се учудват, когато им се говори за тази тайна, която не познават. Усмихват се и свиват рамене. Впрочем какво от това? Те са невежи. Все едно да говориш за музика с хора, лишени от слух.
За двама души, надарени с тайнствения усет за изкуството, е достатъчно да разменят десет думи, за да се разберат, все едно, че говорят на непознат за другите език.
През целия си живот Флобер се измъчваше в преследване на това неуловимо съвършенство.
Схващаше стила като термин, съдържащ всички качества на мислителя и писателя. Затова, когато заявяваше: „Съществува само стилът“, не бива да се смята, че е искал да каже: „Съществува само хармонията на звуците или на думите.“
Обикновено разбираме под „стил“ свойствения на всеки писател начин да представи мисълта си. Следователно стилът би трябвало да бъде различен според човека — блестящ или сдържан, разточителен или стегнат, според характера му. Гюстав Флобер смяташе, че личността на автора трябва да се загуби в самобитността на книгата и че самобитността на книгата в никакъв случай не трябва да се дължи на особеностите на стила.
Защото той не считаше, че има „стилове“, нещо като специални матрици, всяка от които носи марката на един писател и във всяка от които този писател излива идеите си. Той вярваше в стила, тоест в единствения и абсолютен начин, по който може да бъде изразено дадено нещо в цялата му яркост и сила.
За него формата беше самото произведение. Както у живите същества кръвта подхранва плътта и дори определя очертанията й, външния й вид в зависимост от расата и рода, така според него в произведението съдържанието безусловно налага един-единствен правилен израз, единствения възможен такт, ритъм или друго свойство на формата.
Не приемаше, че може да съществува съдържание без форма и форма без съдържание.
Следователно стилът трябваше да бъде, така да се каже, безличен и да заимства качествата си само от качеството на мисълта и от силата на въображението.
Обладан от безграничната вяра, че има само един начин да се изрази едно нещо — една дума, за да се назове, едно прилагателно, за да се определи, и един глагол, за да му се вдъхне живот, Флобер се отдаваше на свръхчовешки труд, за да открие за всяко изречение въпросната дума, епитет и глагол. Вярваше в тайнствената хармония на изразите и когато някой точен термин не му се струваше благозвучен, търсеше друг с непобедимо търпение, сигурен, че не е намерил още истинския, единствения.
Писането бе за него нещо ужасно, пълно с терзания, с опасности, с умора. Сядаше на масата със страх и с копнеж по тази обичана и мъчителна работа. В продължение на часове стоеше неподвижен и ожесточено се трудеше. Това бе страхотният труд на търпелив и взискателен титан, градящ пирамида с детски топчета.
Потънал в дъбовото си кресло с висока облегалка, с глава, свита между яките рамене, той се взираше в хартията със сините си очи и малките му зеници приличаха на подвижни черни зрънца. Лека копринена шапчица, подобна на свещеническите, покриваше темето му, а под нея се спускаха на гърба му дълги кичури коса, завити по краищата. Широка домашна роба от кафяво плавно го обгръщаше. Зачервеното му лице, прорязано от гъсти бели увиснали мустаци, се издуваше от яростния приток на кръв. Замреженият му от дълги тъмни мигли поглед пробягваше по редовете, тършуваше из думите, преобръщаше изреченията, оглеждаше лика на буквосъчетанията, дебнеше ефекта като ловец в засада.
След това започваше да пише — бавно, като непрекъснато спираше, отново започваше, задраскваше, поправяше, изпълваше полетата, нанасяше думи на̀преко, изписваше двадесет страници, за да завърши една, пъшкаше като дървосекач под напора на мъчителното мисловно усилие, което полагаше.
Понякога хвърляше перото си в голяма калаена ориенталска чиния, пълна с грижливо подострени гъши пера, вземаше листа, вдигаше го на височината на очите си, опираше се на лакът и четеше с висок и остър глас. Вслушваше се в ритъма на прозата си, спираше, за да улови някоя убягваща му мелодия, съчетаваше тоновете, раздалечаваше асонансите, вещо разполагаше запетаите, сякаш бяха спирки по дълъг път.
Изречението е жизнеспособно, казваше той, ако съответства на нуждите на дишането. Знам, че е добро, когато може да бъде прочетено на глас.