Лошо написаните изречения, твърди той в предговора към „Последни песни“ на Луи Буйе, не издържат това изпитание; те са като тежест в гърдите, която смущава биенето на сърцето, и затова не отговарят на условията за жизнеспособност.
Безпокоеше се за хиляди неща едновременно, като една отчайваща увереност неизменно присъстваше в ума му: „Измежду всички изрази, форми, обрати на речта съществува само един израз, само един обрат и само една форма, годна да предаде това, което искам да кажа.“
С издути бузи, с врат и чело, зачервени от нахлулата кръв, напрягайки мускули като състезаващ се атлет, той отчаяно се бореше с идеята и с думата, сграбчваше ги, съчетаваше ги насила, задържаше ги в неразрушим съюз чрез мощната си воля, обхващайки мисълта, покорявайки я постепенно с цената на свръхчовешки усилия и умора, затваряйки я като пленено животно в здрава и точна форма.
Този изключителен труд пораждаше у него крайна почит към литературата и към речта. След като бе построил едно изречение с толкова мъка и страдания, той не приемаше никаква промяна. Когато прочел на приятелите си новелата „Чисто сърце“, те направили някои забележки и критики за един пасаж от десет реда, в който старата мома смесва папагала си със Светия дух. Подобна идея била твърде изтънчена за селския й ум. Флобер ги изслушал, размислил, признал, че са прави. Но веднага бил обзет от безпокойство: „Така е, рекъл той, само че… ще трябва да променя изречението.“
Същата вечер се заловил за работа. Прекарал нощта в преправянето на десет думи, изписал и надраскал двадесет листа и накрая не променил нищо, защото не успял да построи друго изречение със задоволителна хармония.
В началото на същата новела последната дума от един параграф служела за подлог на следващия и от това можело да се получи двусмислие. Обърнали му внимание на тази небрежност. Той си признал грешката, опитал се да промени смисъла, не успял да намери търсеното благозвучие и обезкуражен възкликнал: „Толкоз по-зле за смисъла. Ритъмът преди всичко!“
По въпроса за ритъма в прозата понякога се впускаше в страстни речи: „В поезията, казваше той, поетът притежава определени правила. Той разполага със стъпка, цезура, рима и много други практически указания, с цяла професионална наука. В прозата е нужно дълбоко чувство за ритъм, ритъм неустановен, без правила, без сигурност, нужни са вродени качества, сила на съждението, художествен усет, и всичко това безкрайно по-изтънчено, по-изострено, за да могат всеки момент да се променят движението, цветът, звукът на стила, в зависимост от това какво искаме да кажем. Ако умеем да боравим с безформената материя на френската проза, ако знаем точната стойност на думите и ако умеем да я променяме според мястото, което им отреждаме; ако умеем да вместим в един ред съдържанието на цяла страница, да подчертаем една идея между сто други единствено чрез избора и мястото на термините, които я изразяват; ако умеем с една дума, с една само дума, употребена по определен начин, да поразяваме като с оръжие; ако умеем да развълнуваме душата, внезапно да я изпълним с радост или страх, с възторг, мъка или яд единствено като поднесем на читателя някое прилагателно, тогава наистина сме художници, първокласни художници, истински прозаици.“
Флобер изпитваше към големите френски писатели необуздано възхищение. Знаеше наизуст цели глави от книгите на майсторите и ги рецитираше гръмогласно, опиянен от прозата им, карайки думите да звънтят, а изреченията да звучат ту отсечено, ту с леки извивки, ту като истинска песен. Някои епитети го очароваха: повтаряше ги по сто пъти, като всеки път се учудваше на точността им, и заявяваше: „Трябва да си гений, за да измислиш такива прилагателни.“
Никой повече от Гюстав Флобер не е издигал на такава висота почитта и любовта към собственото си изкуство и чувството за литературно достойнство. Една само страст — любовта към литературата, изпълваше живота му до последния му ден. Той я обичаше до полуда, по всеотдаен, единствен по рода си начин.
Творецът почти винаги има някоя тайна амбиция, чужда на изкуството. Често той преследва слава, искрящата слава, която жив го обожествява, кара другите да се прехласват пред него, да му ръкопляскат и покорява женските сърца.
Да го харесват жените! Това също е горещото желание на почти всеки. Благодарение на всемогъщия му талант да го смятат в Париж, в света, за изключително същество, да се възхищават от него, да го ласкаят, да го обичат, да може да бере почти на воля жадуваните от нас плодове от жива плът! Навсякъде, където отива, да бъде предшестван от своята популярност, от почит и ласкателство, да усеща всички очи вперени в него и всички усмивки отправени към него. Ето какво търсят тези, които се отдават на странния и труден занаят — пресъздаването и тълкуването на природата с човешки средства.