В този момент влиза, почти винаги последен, един висок и строен човек, чието сериозно лице, при все че е често усмихнато, носи отпечатък на гордост и благородство.
Косите му са дълги и сивкави, някак обезцветени, мустаците му са малко по-бели, а очите му са особени, запълнени от странно разширени зеници.
Прилича на потомствен благородник и има изтънчено-нервния вид на човек от сой. Принадлежи към висшето общество (това се усеща), и то към най-доброто. Това е Едмон дьо Гонкур. Той се приближава, с неизменния пакет специален тютюн, който носи навсякъде със себе си в едната си ръка, а свободната подава на приятелите си.
Малкият салон е препълнен. Гостите минават на групи в столовата.
Тогава именно си заслужаваше да се види Гюстав Флобер.
Размахал ръце, сякаш готов да литне, той минаваше от човек на човек, прекосявайки апартамента с една само крачка; от поривистите му движения дългата му роба се издуваше зад него като кафяво платно на рибарска лодка; бе изпълнен с въодушевление, с негодувание, със страстна разпаленост, с гръмко красноречие; бе забавен в гнева си, очарователен в добродушието си, често поразяваше с фантастичната си начетеност, подплатена с удивителна памет, умееше да завърши някой спор с ясно и дълбоко заключение, с един скок на мисълта си прехвърляше вековете, за да съпостави два факта от един и същи вид, двама души от един и същи тип, две поуки с един и същ характер, изтръгвайки от тези съпоставки блясъка на два ударени един в друг еднородни камъка.
После приятелите му си тръгваха един по един. Придружаваше ги до преддверието, където разменяше по няколко думи с всеки поотделно, стискаше им здраво ръцете и ги потупваше по раменете, като се смееше дружески. Последен си тръгваше Зола, пак заедно с Пол Алексис. Тогава Флобер поспиваше около час на едно широко канапе, след това се обличаше, за да посети приятелката си принцеса Матилд, която приемаше всяка неделя.
Обичаше обществото, въпреки че се възмущаваше от разговорите, които чуваше там; към жените изпитваше нежно и бащинско приятелство, въпреки че отдалеч ги съдеше строго и често повтаряше думите на Прудон11: „Жената е гибел за праведния“; обичаше големия разкош, пищната елегантност, блясъка, въпреки че живееше съвсем скромно.
Сред близки бе весел и добър. Неукротимата му жизнерадост сякаш бе пряко наследена от Рабле. Обичаше фарсовете, шегите, можеше да ги повтаря години наред. Често се смееше с доволен, откровен, дълбок смях; и този смях изглеждаше по-естествен, по-нормален за него, отколкото яда му към човечеството. Обичаше да приема приятелите си, да обядва с тях. Когато му отиваха на гости в Кроасе, се чувстваше щастлив и отрано се приготвяше за посещението им с видимо и непресторено удоволствие. Беше голям лакомник, обичаше хубавите трапези и фините ястия.
Печалната мизантропия, за която толкова се е говорило, не му беше вродена, а се бе създала постепенно, вследствие на непрекъснатите му срещи с глупостта. Всъщност душата му беше естествено весела и сърцето му пълно с великодушни пориви. Обичаше да живее и живееше пълноценно, искрено, както живее човек с френски темперамент, у когото меланхолията никога не е така отчаяна, както у някои германци или англичани.
Пък и не е ли достатъчно, за да обичаш живота, да изпитваш силна и постоянна страст? Тази страст той изпитваше до смъртта си. Още на младини бе отдал на литературата цялото си сърце и никога не си го взе обратно. Изхаби живота си в тази неумерена, екзалтирана обич, прекарваше като любовниците трескави нощи, потръпвайки от плам, примирайки от умора след часовете на изтощителна и луда любов, и едва събудил се сутрин, наново изпитваше нужда от любимата.
Един ден падна поразен до работната си маса, убит от нея, от Литературата, убит като всички фанатици, които страстта им рано или късно погубва.
11