Известна е историята на този роман, делото, заведено от прокуратурата, яростната обвинителна реч на Пинар, чието име ще остане свързано с делото, красноречивата защита на Сенар, оправдателната присъда, изтръгната трудно, с пазарлъци, предизвикала тежките укори на председателя на съда, после успехът — отмъстителен, блестящ, огромен!
Но „Мадам Бовари“ си има и тайна история, от която могат да се поучат начинаещите в трудния литературен занаят.
Когато след пет години настървен труд Флобер най-после завършил гениалното си произведение, той го поверил на приятеля си Максим дю Кан, който го предал на Лоран Пиша, редактор и собственик на „Ревю дьо Пари“. Тогава Флобер си дал сметка колко е трудно да те разберат отведнъж, до каква степен оставаш недооценен от тези, в които най-много вярваш, които минават за най-умни. От това време именно води началото си презрението му към човешките оценки и ироничното му отношение към пълното утвърждаване и отричане.
Малко след като занесъл на Лоран Пиша ръкописа на „Мадам Бовари“, Максим дю Кан написал на Гюстав Флобер следното изключително писмо, което може би ще промени мнението създало се в обществото след разкритията, направени от този писател за приятеля му, и особено за „Мадам Бовари“ в книгата му „Литературни спомени“:
14 юли 1856 г.
Драги мой, Лоран Пиша прочете романа ти и ми връчи рецензията си, която ти изпращам. Като я прочетеш, ще видиш, че тя съвпада с моето мнение, защото в нея се съдържат почти всички забележки, които ти направих, преди да заминеш. Предадох книгата ти на Лоран, като само му я препоръчах горещо. Така че съвсем не сме се уговаряли да те мерим с един аршин. Съветът, който той ти дава, е добър, дори бих казал, че е единственият, който трябва да последваш. Дай ни пълна свобода на действие, за да можем да публикуваме романа ти в „Ревю“. Ще направим съкращенията, които считаме за наложителни. После ти можеш да го издадеш в книга както намериш за добре, това си е твоя работа. Дълбокото ми убеждение е, че ако не направиш това, много ще се изложиш, публикувайки за пръв път едно объркано съчинение, чиито стилистични достойнства не са достатъчни, за да събудят интерес. Бъди смел, затвори очи по време на операцията и се довери, ако не на таланта ни, поне на опита, който сме придобили в тези неща, както и на обичта ни към теб. Романът ти се губи под купищата добре написани, но излишни подробности. Трябва да се освободи от тях и тази работа не е трудна. Едно опитно и сръчно лице ще я свърши под наш контрол. Нито дума няма да бъде прибавена към ръкописа ти. Само ще го посъкратим. Ще ти струва стотина франка, които ще ти бъдат удържани от получената сума, но ще си публикувал нещо наистина хубаво, вместо едно недообработено и твърде претрупано съчинение. Сигурно ме проклинаш с всички сили, но трябва да знаеш, че правя всичко това само за твое добро.
Осакатяването на тази характерна и оттогава насам безсмъртна книга, извършено от „опитно и сръчно лице“, щяло да струва на автора само стотина франка! Нищо работа наистина!
Докато е четял тези странни съвети, Гюстав Флобер сигурно е потръпвал от дълбоко и съвсем естествено вълнение. На гърба на това пазено като скъпоценност писмо той е написал с най-едрия си почерк: „Колосално!“
Двамата сътрудници, господата Пиша и Максим дю Кан, наистина се заловили за работа, за да освободят торбата на приятеля си от тези „купища добре написани, но ненужни подробности“, които я разваляли. Защото върху един от екземплярите от първото издание на книгата, запазен от автора, четем следните редове:
Този екземпляр е моят ръкопис, преминал през ръцете на иженарицаемия Лоран Пиша, поет и редактор, собственик на „Ревю дьо Пари“.
ГЮСТАВ ФЛОБЕР
Като отворим списанието, намираме на всяка страница премахнати редове, параграфи, цели части. Повечето от оригиналните и нови неща били грижливо задраскани.
На последната страница отново четем написано от ръката на Гюстав Флобер следното:
Според Максим дю Кан трябваше да се махне цялата сватба, а според Пиша да се изхвърли или поне да се съкрати значително, като се преправи от край до край, сцената на събора! Според мнението на всички, в „Ревю“, историята с кривия крак била прекалено дълга, „ненужна“.
Оттам сигурно идва охладняването в горещото приятелство на Флобер с Максим дю Кан. Ако е необходимо по-точно доказателство, то може да се намери в следния откъс от писмо на Луи Буйе до Флобер: