Елизабет Лоуел
Есенен любовник
На Майк Грийнстейн
Той знае защо.
Благодаря ти.
Скъпи читателю,
Рубинените планини в Невада винаги са ме привличали. Те представляват един изолиран оазис сред безкрайната пустош на западната пустиня. За този район се пише малко, тъй като е останал настрани от пътищата на миграцията на запад през деветнайсети и двайсети век. Дори изобилните им води не успели да привлекат заселници в планините.
Малцината, навлезли сред безбрежната тишина на Рубиновите планини, са били привлечени от пустинното великолепие на тези земи. Някои от тях са били хора извън закона. Други са били отшелници или златотърсачи. Трети пък са преследвали мечтите си. Всички те открили в планинските извори и потоци достатъчно вода, за да построят своите ранча насред пустошта.
Веднъж видяла Рубиновите планини и удивителното Рубиново блато, аз разбрах, че ще трябва да напиша за тази земя и за онези мъже и жени, които са изградили тази мечта, жива и до днес.
„Есенен любовник“ е моя принос към едно уникално място и към един мъж и една жена, които се оказали достатъчно силни, за да любят. Героите са създания на перото ми, но земята е така истинска, както любовта.
Елизабет Лоуъл
1.
Невада, есента на 1868 година.
— Чух, че ви трябвал надзирател, който да борави добре с оръжието.
Гласът, долетял от мрака, сепна Елиса Сътън. Надяваше се само, че страхът, който я бе пронизал за миг като светкавица, не се бе изписал на лицето й.
Непознатият беше дошъл от нищото, без предупреждение, безшумен като сянка.
Тя вдигна глава към мъжа, който стоеше на края на верандата. Тъмният му силует се очертаваше точно зад златистата светлина на фенера, която се изливаше от прозорците. Изпод периферията на шапката очите му светеха като черни кристали, също тъй лишени от емоции, както изражението му.
Елиса прехапа долната си устна от споходилата я мисъл: сигурно дори зимна буря би изглеждала по-топла от очите на този мъж.
А по петите на тази мисъл вървеше още една: все пак той я привличаше, макар и по един опасен начин. Този мъж наистина беше красив.
Навярно до него другите мъже биха изглеждали като момченца.
Елиса се намръщи. Никога не бе обръщала особено внимание на мъжете. Те бяха просто синовете-прахосници на титулувани англичани, моряци, войници, кравари или говедари, тоест каубои, или просто готвачи.
Или разбойници.
През месеците, откакто Елиса се бе завърнала в Америка по волята на чичо си, тя бе срещнала вече неколцина бели дезертьори. Ладър Ес беше едно самотно ранчо в Рубиновите планини. То привличаше като магнит златотърсачите, испанците-търсачи на съкровища, керваните с изпълнени с надежда заселници и дезертьорите, които грабеха всичко наред.
От всичките бандити най-лошите бяха кланът Кълпепър.
Ако някой изобщо би могъл да спре братята Кълпепър, това е този мъж, кисело си рече Елиса. Въпросът беше по-скоро кой щеше да я отърве от него, след като той прогонеше братята Кълпепър.
— Госпожица Сътън? — обади се с дълбокия си глас непознатия.
Заедно с думите си той пристъпи напред, в светлината на фенера, сякаш бе почувствал, че й причинява безпокойство с това, че не може да го види хубаво.
— Мисля — кратко отвърна тя.
Елиса остави неловкото мълчание да расте и открито се зае да разглежда непознатия. Беше ли готова да поеме предизвикателството, което той й предлагаше?
Мисълта накара устата на Елиса да пресъхне. Облиза устните си и пое дълбоко дъх. След това се съсредоточи върху мъжа, който се бе появил от мрака, вместо да се чуди над собствения си необмислен импулс да се срещне с този човек на негова собствена територия.
Гъстата му черна коса се спускаше права като грива чак до яката на непознатия. Лицето му беше потъмняло от слънцето. Край ъглите на очите му се виждаха няколко едва забележими бръчици, а над добре оформените му устни чернееха грижливо подрязани мустаци.
Черните му панталони и сако бяха чисти. Личеше си, че бяха шити от шивач, но също тъй бяха видели доста носене. Същото се отнасяше за бледосивата му риза, която беше чиста и доста изхабена. Ризата стоеше добре на широките му рамене, които се стесняваха в клин към тесния му кръст. На шията му хлабаво бе привързан пъстроцветен шал.
Конят на непознатия, пристъпи зад гърба му и тихо изпръхтя. Без да откъсва очи от Елиса, мъжът протегна ръка и поглади с облечената си в ръкавица ръка шията на животното. Бавно и успокоително.
С лявата си ръка. А дясната му ръка — на нея нямаше ръкавица — стоеше все там, близо до револвера, увиснал на бедрото му. Оръжието на непознатия беше досущ дрехите му — чисто и изхабено.