Тя му се усмихна горчиво-сладко.
— Любовнико — гальовно му каза тя, — засега си най-доброто нещо, което ми е на главата.
Хънтър трепна, щом чу този прякор, но не възрази. Откакто бе изпитал докосването на сладката, гореща уста на Елиса навсякъде върху себе си, той не можеше да отвърне с истински гняв на нейните думи.
— Иска ми се да бяхме още в пещерата — тихо додаде Хънтър — и аз отново да те къпя, и да опитвам вкуса ти. Сметана с канела и огън, такъв огън, за какъвто само съм си мечтал, преди да те срещна.
Елиса сложи ръка на устата му, за да заглуши думите му. Треперенето на пръстите й върху устните му подсказа на Хънтър, че тя си спомня пещерата толкова ясно, колкото той самият.
Езикът му се плъзна между пръстите й.
— Хънтър — неуверено промълви тя, — недей.
— Защо? И на двамата ни харесва.
— Но сега не можем да направим нищо!
— Ще се изненадаш колко много неща могат да се направят на гърба на коня — подразни я той.
Или по-скоро я подкани.
Елиса преглътна стона, който се надигаше в гърлото й.
— Ти си привикнал към тези неща, за разлика от мен.
— Привикнал ли съм? — поклати енергично глава Хънтър. — Не ме ли чу какво ти казах, Палавке? Никога не ми се е случвало да желая една жена повече след като съм я имал, отколкото преди това. Никога.
Очите на Елиса се разшириха леко.
— Самата аз се чувствам по този начин. Всеки път ми се иска още повече. Това не е ли… ъ-ъ… обичайно?
— Не и за мен. Но трябва да призная, че е много примамливо. Също като тебе.
Хънтър се намести с печално изражение в седлото си, опитвайки се да намери по-добро място за внезапната си, настойчива възбуда.
— Мисля, че е по-добре да сменим темата. Освен, разбира се, ако не искаш още сега да се качиш на моето седло.
Тази мисъл накара Елиса да се усмихне.
— Не ме изкушавай! — отвърна му тя, като употреби неговите собствени думи.
Хънтър й отговори със смях. После докосна устните й с такава нежност, че дъхът й секна.
— Обещай ми, че когато мъжете излязат тази вечер, няма да ги последваш — тихо додаде Хънтър.
— Довечера ли? — пребледня Елиса.
— Да.
— Значи затова ме заведе днес в пещерата — изрече тя. — Страхувал си се, че може да не се върнеш.
— Не можех да те оставя да живееш със спомена за болката и унижението. Самата мисъл буквално ме… разкъсваше.
— Искам да дойда с теб — настойчиво каза тя.
— Не!
Отказът му беше като изражението му — твърдо и неотстъпчиво.
— Но… — започна Елиса.
— Не! Обещай ми!
— Но…
— Нали не искаш да умра, докато гледам през рамо дали не си тръгнала с нас?
— Това не е честно!
— Това ли искаш? — повтори въпроса си Хънтър.
Нежността в гласа му подсказа на Елиса, че е загубила спора.
— Не, разбира се — отвърна тя с тон, в който личеше поражението.
— Тогава ще останеш в къщи.
Хънтър методично обикаляше къщата и спускаше всички капаци. Покойният Джон Сътън беше човек от прерията, свикнал да се бие с индианците, а освен това и предпазлив човек. По тази причина беше поставил тежки дървени капаци от вътрешната, а не от външната страна на прозорците. Целта на тези капаци бе да спират куршумите и стрелите, а не дъжда и вятъра.
Елиса вървеше заедно с Хънтър, а по петите им ги следваха кучетата. Беше ги извикала в къщата, за да се избегне всяка възможност появата им да издаде на бандитите присъствието на хората от Ладър Ес.
След като Хънтър спуснеше поредния капак, Елиса отваряше бойниците, които представляваха вертикални процепи, преминаващи в средата на всеки капак. В тежките дървени стени също имаше бойници.
Преди нея с бойниците се занимаваше Пени, но Елиса я помоли да прибере кучетата в стаята си и да ги накара да млъкнат.
— Не пали никаква светлина — обърна се Хънтър към Елиса.
Тя кимна в отговор.
— След залез някой ще дойде при теб — продължи Хънтър. — Навярно ще бъде Сони. Морган направи чудеса с това момче.
— Не мога ли да те изчакам на билото над Ветровития проход и…
— Не! — рязко я прекъсна Хънтър. — Тук имаш достатъчно храна и вода. Дори ако няколко бандита ни се изплъзнат, тук ще бъдеш в безопасност, докато ние закараме добитъка до Кемп Халък.
Елиса затвори очи и се обърна настрана, за да не види Хънтър, че се страхува. Боеше се не за собствената си безопасност.
Беше я страх заради него.
— Елиса? — настойчиво я подкани Хънтър.
— Ще остана. А ти ще… — думите й заглъхнаха.
— Какво да направя?
— След като продадеш говедата, ще…
„Ще се върнеш ли при мен?“ — помисли си тя, но не каза на глас думите. Такива думи бяха подходящи за годеница или съпруга, с една дума за жена, която можеше да претендира за вниманието на мъжа, за доверието му, за уважението му.