Тя можеше да претендира само за тялото на Хънтър.
— Няма значение — прошепна Елиса. — Забрави за това.
— Кажи ми какво има, скъпа.
Елиса затвори очи и поклати уморено глава. Изпод клепачите й започнаха да се стичат една след друга сълзи..
Хънтър силно искаше да я прегърне и да отнеме с целувка безпокойството й, но знаеше, че това едва ли ще помогне. Елиса беше твърде интелигентна, за да не разбере опасностите, които криеше подобен набег за всички участници в него.
Една мисъл глождеше Хънтър през цялото време. Опасността можеше да се окаже по-голяма за онези, които щяха да останат в тила на нападението. Най-големият му страх бе, че Аб Кълпепър може би всъщност изчакваше точно тяхното нападение.
На негово място Хънтър щеше да направи точно това.
Избираш си добра позиция за убиване и изчакваш врага да дойде до теб. После затваряш капана. Подлагаш ги на кръстосан огън и от тях остават само парцали.
Това беше само една от клопките, която Хънтър можеше лесно да си представи. Друга възможност беше да оставиш няколко човека, които да завържат сражение с противника… докато останалите ти хора нанасят поражения някъде другаде.
„В Ладър Ес, например.“
Тази мисъл беше заседнала като буца лед в стомаха на Хънтър. Тъкмо заради това бе отложил нападението срещу братята Кълпепър, докато то не беше останало единствената им възможност.
Всичко беше пресметнато съвсем точно. Времето едва щеше да им стигна да закарат говедата в Кемп Халък преди първия ден на зимата.
„Може би Аб не е умен, а просто е мързелив.
Може би.“
Хънтър си помисли мрачно, че ако имаше повече хора, можеше да остави неколцина в ранчото. Братята Херера бяха настояли да дойдат с Хънтър, което означаваше, че за пазачи на Ладър Ес оставаха само Лефти и Гимп. Двамата стари каубои бяха хитри и боравеха добре с оръжието, но все пак оставаха двама срещу неизвестния брой разбойници, които Аб можеше да хвърли срещу тях.
Елиса и Пени стреляха добре, но мисълта как двете ще се бият срещу бандитите на Аб оставяше киселия вкус на страха в устата на Хънтър.
Мисълта какво Аб би сторил с Елиса, ако тя му паднеше в ръцете, беше направо непоносима.
— Елиса!
Дрезгавият му шепот достигна до Елиса в мига, преди устните му да се впият в нейните. Целувката му беше сурова като мислите му, но Елиса не възрази. Тя просто прегърна Хънтър и му отвърна с цялата сила на чувствата, които бяха стаени в нея.
— Обещай ми! — настойчиво каза Хънтър.
— Добре — прошепна Елиса.
Миг по-късно кухненската врата се затвори зад Хънтър. Той изчака достатъчно дълго, за да чуе падането на резето на мястото му. После се насочи към плевнята.
Хънтър и Морган първи се отдалечиха от двора на ранчото. И двамата бяха нащрек. Карабините им лежаха готови за стрелба в скута им, а очите му им обхождаха мрака за някакъв признак на движение.
Цареше пълно спокойствие. Само вятърът разлюляваше дърветата, които бяха оголели с изключение на няколко лишени от цвят листа. Облаците препускаха над главите им, като ту забулваха, ту разкриваха звездите на нощното небе. Луната даваше достатъчно светлина, за да успеят да забележат евентуално раздвижване.
Луна за лов.
Рийд и Фокс напуснаха Ладър Ес няколко минути по-късно. Насочиха се натам, накъдето отидоха и първите двама мъже, но пътят им беше малко по-различен. Тяхната задача беше да преминат през друга част на Ладър Ес, за да проверят за присъствието на бандити.
Или за да бъдат открити от тях.
Жива примамка в един капан, който можеше да се затвори зад тях без предупреждение.
Останалите мъже се измъкнаха в мрака двама по двама. Всяка двойка се насочи по различен път към същото място.
Хънтър и Морган яздеха към мястото за среща и се вслушваха в тихите звуци на нощта.
Не се чуваха изстрели. Никой все още не беше вдигнал тревога.
Двама по двама мъжете изникнаха от мрака на уреченото място. Скоро пристигнаха всички, с изключение на последните двама.
Хънтър се извърна към луната и погледна часовника си.
„Кейс, къде си, по дяволите? — нетърпеливо си мислеше Хънтър. — Колкото по-дълго чакаме тук, толкова по-голяма е възможността да ни открият.
Още две минути. Тогава ще пристигнат последните каубои.
Повече от това не мога да чакам.“
Секундите отминаваха на лунната светлина като отлитащи духове.
Хънтър безмълвно се помоли Кейс да не лежи ранен или мъртъв в някоя безименна долина. Докато се молеше си спомни как бе питал Кейс доколко сигурно е мястото му при бандитите.
„… Вярват ли ти?