— Дотолкова, доколкото изобщо се доверяват на хората, които не са от клана Кълпепър…“
Последните двама пристигнаха тихо. Силуетите им с широкополи шапки се очертаха ясно на лунната светлина.
Морган се доближи до Хънтър, видя часовника в ръката му и изчака.
Отмина последната секунда.
Капакът на часовника се затвори с необратимо щракване.
— Кейс не се вижда, сър — тихо додаде Морган.
— Трябва да тръгваме без него.
— Да, сър — кимна Морган. После добави нещастно: — Не е такъв човек.
— Не — прошепна Хънтър. — Не е.
— Ще се моля за него.
— Моли се за всички нас.
Хънтър побутна с колене Бъгъл Бой. Морган изравни коня си с него. Останалите мъже ги последваха двама по двама.
Бяха изминали по-малко от половин километър, когато тишината на нощта се смени със звука на препускащ с все сила кон.
Конят идваше право към тях.
Хънтър даде знак всички да се прикрият. После пришпори Бъгъл Бой надолу по стръмния рид насреща към онзи, който идваше към него в нощта. Големият жребец се втурна напред с дълги скокове, после присви задните си крака и се плъзна до дъното на долината.
— Проклятие! — промърмори Сони под носа си. — Този човек определено може да язди.
— Още по-добре стреля — обади се Морган.
Мъжете гледаха от прикритието си как Бъгъл Бой се смъкна до равното и се понесе безразсъдно по осветената от луната равнина.
Едва беше изминал неколкостотин метра, когато от една долчинка изскочи кон и се понесе към Хънтър. Ездачът му се беше снишил над шията на животното и почти се сливаше с развятата му грива. В ръката му смътно проблясваше дулото на пушка. Върху конския гръб не се забелязваше издутината на седлото.
— Язди на гол гръб — отбеляза Фокс.
— Индианец — заключи Мики, като вдигна пушката си.
Морган блъсна цевта му настрана.
— Какво правиш, по дяволите! — изруга Мики. — Тъкмо щях да го гръмна!
— Благодари се, че не дръпна спусъка — рязко му отвърна Морган. — Това е братът на Хънтър.
— Брат му ли? Не знаех, че има брат.
— Сега вече знаеш. Запомни го добре. Кейс е суров мъж и е на страната на закона.
Морган наблюдаваше двамата ездачи в ниското. След няколко секунди се потвърдиха най-лошите му страхове.
Кейс не спря, за да разговаря с брат си. Просто му изкрещя нещо и профуча покрай него, без да забавя.
Насочваше се към Ладър Ес.
Напълно облечена, Елиса обикаляше спалнята си като хванато в клетка животно. Напред и назад. Напред и назад. Погледна първо през едната бойница, после през другата. После продължи да се разхожда.
Напред и назад. Напред и назад.
Погледна през бойницата към Би Бар.
Напред и назад. Напред и назад.
Провери през двете бойници на другия прозорец.
Ослуша се за далечни изстрели.
— Къде си, Хънтър? — прошепна Елиса. — Ти и Морган, и останалите мъже. Добре ли сте? Намерихте ли добитъка? Братята Кълпепър откриха ли ви?
Единствено тишината отвърна на въпросите й. Дворът на ранчото пустееше. Кучетата мълчаха. Пени си беше в стаята и се опитваше да заспи. Лефти и Гимп стояха в кухнята, пиеха кафе и се мъчеха да не задремят.
Елиса погледна часовника си. Беше изминал повече от час, откакто мъжете се бяха измъкнали двама по двама в мрака.
Подобно на неспокоен дух тя обикаляше от прозорец на прозорец. Напред-назад. Напред-назад.
Погледна през бойниците.
Зората предвещаваше идването си с трепетни отсенки на червеното и жълтото на източния небосклон. Върховете вече блестяха. Скоро дневната светлина щеше да се плъзне надолу по назъбените планински склонове и да напълни Рубиновата долина със светлина.
Елиса почти не забелязваше красотата на идващата зора. Просто се разхождаше напред-назад.
Три последователни изстрела нарушиха нощната тишина.
Опасност!
Елиса стисна карабината си в ръка и се втурна надолу по стълбите, като на всяка крачка викаше на останалите. Когато слезе на първия етаж, Пени стоеше на прага на спалнята си. Стискаше в ръка пушката на Елиса.
— Какво има? — бързо попита Пени.
— Не знам. Чух три изстрела.
Изведнъж кучетата избухнаха в бурен лай.
Елиса изтича до прозореца и надникна през процепа на бойницата. Успя да различи препускащи силуети на фона на зората. Миг по-късно успя да види очертанията на конник, който препускаше право към къщата на ранчото откъм Ветровития проход.
Сърцето й трепна в мига, в който осъзна, че едрият, широкоплещест ездач, привел се над шията на коня, не е Хънтър.
— Не стреляйте! — извика тя на Лефти и Гимп.
— Палавке, нали знаеш, че никога не стреляме по нещо, което не можем лично да разпознаем.
Елиса не обърна внимание на възмутения им отговор. Не откъсваше очи от мрака, където тропотът на конските копита наближаваше къщата като гръмотевица.