Выбрать главу

Пени говореше на вятъра. Елиса вече се бе обърнала и тичаше нагоре с карабината си в ръка.

Елиса излезе на първия етаж, без да забележи екота на оръжията и звука, с който гилзите падаха на пода. Шумът на битката й беше станал толкова познат, че вече не му обръщаше внимание.

Първият човек, когото Елиса видя, беше Хънтър. Не обърна внимание на трепването на сърцето си и на познатото вече разтреперване под лъжичката, които изпитваше всеки път, щом Хънтър се изправеше пред нея. Внимаваше да не му губи излишно времето, защото не заслужаваше специално отношение, само защото бяха любовници.

Хънтър почти не беше спал, откакто беше започнало нападението. Почти не се хранеше. Прекарваше повечето си време на крак. Обикаляше от човек на човек и проверяваше как се чувстват, и дали имат нужда от нещо. Ако спреше да говори, то темата бяха ъгълът, под който да се стреля или разпределението на амунициите, или пък разместването на стражите, за да си починат най-изтощените мъже.

Елиса знаеше, че задълженията на Хънтър бяха толкова много, че почти не му оставаше време да диша, камо ли да успокоява страховете на едно момиче, което предявяваше искания само към сексуалността му.

Един внимателно заслонен фенер беше единственият източник на светлина в кухнята, която Хънтър беше превърнал в свой команден пост. Червеникавата светлина придаваше адски оттенък на всичко.

Елиса хвърли към Хънтър изпълнен с копнеж поглед. Образът му се запечата в главата й. Косата му беше разчорлена, сякаш току-що бе прекарал пръстите си през нея. Кожата му се беше изпънала над скулите и на челото. Челюстта му беше покрита с черната сянка на брадата му. Имаше тъмни кръгове под очите, но въпреки това яснотата на погледа му оставаше непроменена. Издаваше заповедите с тих, спокоен тон.

— Госпожице? — обади се Сони. — Не трябваше ли да сте долу?

— Мога да стрелям толкова добре, колкото повечето мъже и значително по-добре от онези, които в момента почиват долу.

Сони понечи да й възрази. Хънтър го изпрати обратно на поста му с една рязка заповед.

— Връщай се долу! — обърна се той към Елиса.

— Тук ще съм по-полезна.

Хънтър се поколеба. Искаш Елиса да стои в мазето, където беше по-безопасно. Но особено сега имаше остра нужда от стрелци.

Всички щяха да загинат, ако къщата се подпалеше.

— Морган? — подвикна Хънтър.

— Да?

— Заеми поста на Кейс на горния етаж. Елиса ще дойде на твоето място.

Морган сграбчи пушката си и допълнителни амуниции, докосна периферията на шапката си в поздрав към Елиса и мина покрай нея към стълбата.

Елиса отиде на поста на Морган, без да каже нито дума на Хънтър. Застана до бойницата и погледна навън.

Планините се извисяваха над всичко, по-черни от самата нощ. Беше изненадана, че все още е нощ. Времето бе загубило смисъла си в избата, където нощта се сливаше с деня.

Над главите им проехтя изстрел. Явно Кейс беше забелязал човек с факел. След миг Елиса също го видя. Изглежда, че бандитът препускаше в галоп към къщата. Факелът се издигаше и спускаше с всеки скок на коня.

Изведнъж факелът се превъртя във въздуха, падна на земята и продължи да гори бавно.

От всички страни на къщата започнаха да гърмят изстрели в посока на новите бандити, които се насочваха към къщата с факли в ръка. Елиса стреля по най-близкия бандит. Същото сториха мъжете от двете й страни. Не разбра кой точно уцели бандита. Видя само, че факелът не дойде по-близо до къщата.

Тази беше първата от множество атаки. Понякога бандитите просто се преструваха, че искат да наближат къщата с факел в ръка, само за да прикрият нападението си от някоя друга страна. Някои от бандитите идваха в галоп. Други наближаваха в тръс.

Най-хитрите пролазваха по корем със загасени факли. Палеха ги едва когато наближаха къщата. Тогава из къщата се разнасяше вик, че са нужни кофи с вода.

Елиса методично стреляше, презареждаше, пак стреляше и не мислеше за нищо друго. Щом й свършеха патроните, викаше за още, както правеха мъжете.

Пени носеше амунициите. Всички останали или носеха вода, или стреляха по бандитите.

Когато се зазори Елиса вече беше толкова изтощена, че се подпираше на бойницата, за да не падне. Мускулите на ръцете й се бяха схванали от постоянното държане на карабината готова за стрелба.

Тук-там из ранчото се виеха езиците на пламъците. Самата къща беше обгорена на места, но като цяло оставаше непокътната. Не можеше да се каже същото за тревата наоколо и за боровете в околността. Огънят ги бе направил по-черни от нощта. Засилващият се вятър разнасяше пепелта надалеч и гонеше пушека високо в небето.

В крайна сметка вятърът спаси Ладър Ес. С настъпването на утрото поривите му се засилиха и обърнаха пожарите от падналите факли в посока на бандитите.