Елиса вкочанено си мислеше в чия ли полза ще се обърне вятърът на следващата нощ.
— Елиса!
Тя обърна глава в посока на гласа. Чак сега осъзна, че за първи път, откакто бе застанала до бойницата, викаха името й. Не беше го забелязала.
Хънтър пое дълбоко дъх, щом Елиса се обърна към него. Очите й се взираха празно от изтощение. Същият поглед бе виждал на лицата на мъже, които се бяха напрягали прекалено дълго. Кога ли за последен път беше яла? Или спала?
Едва сега Хънтър се досети, че бе държал сметка за мъжете, които командваше, но не бе включил Елиса в това число. Не се бе досетил, защото тя не даваше стража.
Подобно на Хънтър, Елиса беше спала и яла по-рядко от мъжете край тях.
Той взе внимателно карабината от ръцете й.
— Засега свърши — нежно й каза той. — Върви да хапнеш нещо.
— Мъжете… избата…
— Гимп ще се погрижи за тях.
— А Пени? — прошепна Елиса.
— Спи. Ти също трябва да поспиш.
Елиса погледна към Хънтър, но очите й не успяха да се фокусират върху него. Затвори очи и се замисли откъде ли ще намери сили да слезе по стълбите в избата.
Трябваше да го направи по същия начин, по който слизаха мъжете. Стъпало по стъпало.
Отблъсна се от бойницата и тръгна надолу към избата стъпало по стъпало. Но защо отиваше към избата, а не към спалнята си?
Хънтър понечи да спре Елиса. В последният миг отдръпна ръка. Ранените мъже имаха нужда от грижи след дългата нощ. Някой трябваше да изпълни тази задача. Елиса имаше нужните умения.
Хънтър изруга тихо и тръгна към горния етаж.
Влезе при брат си, който пазеше на прозореца в детската стая. Кейс го погледна мълчаливо. Вече не обръщаха внимание на силния контраст между купчините гилзи, натрупани в люлката и пеперудите, изрисувани по стените.
— Искам да започна да излизам вечер — додаде без предисловие Кейс. — Гарантирам ти, че на сутринта ще има по-малко бандити.
— Още не.
— А кога? — рязко запита Кейс.
— Когато не ни остава никаква друга възможност. Нито миг по-рано — също тъй остро му отвърна Хънтър.
— Кои точно възможности виждаш ти, които са ми убегнали? Миналата нощ почти успяха да ни подпалят.
В гласът на Кейс нямаше гняв, нито надежда, че ще стане чудо, нито дори истинско любопитство за собствената му съдба. Той просто искаше да знае какво беше пропуснал.
— Армията може да се заинтересува от тридневната стрелба и от стълбовете дим, които се носят над Ладър Ес — кратко поясни Хънтър. — Дори пиян би ги видял.
Кейс изсумтя с отвращение.
— Армията е оттатък Рубиновите планини. Гонят индианците и съставят карти — посочи му Кейс. — На шепата мъже, останали в Кемп Халък изобщо не им пука какво става в Ладър Ес.
Хънтър не възрази.
От друга страна не можеше да позволи на брат си да тръгне сам срещу смъртта.
— Ще излезем двамата.
— Не. Нужен си тук.
— Морган може…
— Не!
Възражението на Кейс беше кратко, но окончателно.
— Можеш да ме спреш, само ако ме убиеш — посочи му Хънтър със спокоен глас.
— Ами Елиса? Помисли ли за нея?
Клепачите на Хънтър трепнаха. Между битките с бандитите беше намерил малко време, през което да мисли за Елиса.
Нито една от тези мисли не беше утешителна.
През дългите дни и нощи на обсадата Елиса не му бе казала нито една дума за любов. Не беше направила някакво специално усилие да застане до него, да разговаря с него, да го докосне, да потърси подкрепа в присъствието му и сама да потърси утеха.
Не се бе втурнала в ръцете му, дори когато се бе измъкнал на косъм от бандитите и бе влетял през кухненската врата направо от гърба на мулето. Просто му беше казала, че се е „безпокояла“ за него.
Тази сутрин си бе тръгнала от поста си в кухнята така изтощена, че едва се бе държала на крака, но пак не се бе обърнала към него. Беше преминала покрай него като покрай някой непознат.
„Нищо чудно, че не иска да се омъжи за мен, след като правихме любов в пещерата — помисли си мрачно Хънтър. — Навярно вече е разбрала, че не ме обича истински.
Но съм сигурен, че ме желае. Господи, никога друга жена не ме е желала така!
Смела, страстна, безразсъдна… и прекалено млада, за да знае какво иска. Разбрах го още в мига, в който я видях за първи път. Въпреки това продължавам да я искам.
Държи се така, сякаш е престанала да мисли, че ме обича.
Но, трябва да се оженя за нея.
А после и двамата ще съжаляваме.
Прекалено е млада. Ако не в друго, поне в това Елиса и Белинда си приличат.
Съгрешаваш за миг и после вечно се разкайваш.“