Хънтър едва я чуваше. Все още си мислеше за Белинда. В един миг осъзна накъде го бяха отвели мислите му и се разгневи на себе си.
Животът със спомените за миналото нямаше да му донесе нищо добро. Можеше само да докара отново смъртта.
Но също така можеше да му попречи да направи повторно същата грешка. Елиса беше същата като Белинда — малка кокетка, която постоянно ближе устни.
По-добре щеше да не забравя това, независимо колко го разпалваше Елиса с аромата си и с полюляващите си се хълбоци.
— Бил ли? — подхвърли той, като насочи вниманието си отново към разговора им. — Да не би случайно да става дума за Бил Отшелника?
— Така го наричат някои хора.
— Но не и ти.
— Не — каза Елиса. — Той е добър човек, като изключим…
Хънтър долови нежността в гласа на Елиса и се почуди колко приятелски се държеше тя с добрия стар Бил.
Макар това да не му влизаше в работата, той се улови, че любопитството е по-силно от предпазливостта му.
— Като изключим какво? — подкани я Хънтър.
Елиса се поколеба. После придърпа шала още по-плътно край раменете си.
— Всеки мъж има своите недостатъци — изрече тя най-накрая.
„Особено когато са замесени девойки с големи очи — иронично си каза Хънтър. — Заради кръшната снага на някоя жена са загинали повече мъже, отколкото по която и да било друга причина.“
— Като изключим Кълпепъровата банда, ранчото има ли някакви други проблеми? — попита той. — Суша или лоша вода, или пък недостатъчно храна за животните през зимата?
Елиса отново се поколеба.
Имаше редица дребни неща, по-скоро досадни, отколкото истински проблеми. Счупената ос на каруцата, заради която разпиляваха на вятъра ценното сено. Косачите, чиито коси бяха толкова тъпи та повече съсипваха, отколкото косяха тревата. Мъртвата крава в малкия резервоар на ручея покрай къщата, заради която трябваше да носят вода по целия път от Пещерния ручей, докато пролетта не прочистеше боклуците от водата.
Просто лош късмет. Ако започнеше да се оплаква на Хънтър, той щеше да я сметне за разглезено, хленчещо момиче.
— Не — твърдо каза тя. — Нямаме други проблеми. Толкова много крави бяха откраднати, че, след като изпълним договора с армията, за останалите ще има достатъчно храна.
— Колко говеда отиват за армията?
— Не по-малко от триста. Ние сме единственият им местен източник на животни.
— Колко глави за разплод имаш? — попита Хънтър.
— Не знам.
— Приблизително.
— По-малко от двеста.
Хънтър погледна изкосо Елиса, чудейки се дали тя знае колко близо до ръба се плъзгаше Ладър Ес.
— Ако се наложи да продаваш крави вместо бичета ще попаднеш между чука и наковалнята. Трудно ще ти бъде по-късно да увеличиш броя на животните. А може би можеш да си позволиш да купиш нови крави за разплод?
— Ако не изпълня договора едва ли ще имам пари дори да купя припаси за мен и Пени за през зимата — призна Елиса.
Хънтър намръщено премина към почистването на последното останало копито на Бъгъл Бой. Липсата на крави за разплод щеше да обрече Ладър Ес на гибел също така сигурно, макар и по-бавно, от набезите на бандата Кълпепър.
После си каза рязко, че това не му влиза в работата. Беше дошъл тук за братята Кълпепър, а не за да урежда живота на една малка Палавка. И без това рано или късно тя щеше да си намери някой лековерен млад глупак, който да свърши тази работа вместо нея.
Хънтър пусна конското копито и шляпна Бъгъл Бой по задницата, за да му покаже, че тимаренето е приключило. Конят за миг се откъсна от яденето, вдигна глава и изпръхтя, а после отново зарови муцуна в зобта. Хънтър провери кофата, окачена на стената на яслата, увери се, че водата е прясна и се обърна към Елиса.
— Така — провлачи той. — Значи само Кълпепърови те безпокоят.
— Само? — раздразнено повтори Елиса. — Не познаваш братята Кълпепър, щом можеш да говориш така. Тези главорези са най-лошата шайка престъпници, които са се мяркали насам след края на войната.
— Така чух и аз.
Без дори да погледне към Елиса, Хънтър отвори вратата на конюшнята и побутна девойката навън.
Макар вратата да беше отворена достатъчно широко, за да могат трима мъже да минат едновременно през нея, Елиса се поколеба, преди да пристъпи покрай Хънтър. Той сякаш изпълваше цялата врата. Трябваше да мине съвсем близко покрай него, за да излезе навън.
Мисълта накара сърцето й да забие по-силно.
Дали го беше направил нарочно?
Хънтър чакаше с очевидно изчерпващо се търпение.
„Не бъди глупава — каза си тя. — Хънтър достатъчно ясно ми показва, че ме намира по-малко привлекателна дори от английските лордове. Те поне се опитваха да ме хванат за любовница.