— Е? — подкани го Кейс. — Какво ще стане с Елиса?
— Тя е млада — отвърна Хънтър с неутрален тон. — Жив или мъртъв, ще ме е забравила още преди Коледа.
Кейс повдигна вежди.
— Не си спал през последните три дни — додаде той. — Мислите ти са объркани.
— Спал съм не по-малко от тебе.
— Елиса ли го каза? — настоя Кейс. — Каза ли ти, че не те обича?
Очите на Хънтър потъмняха. В главата му проехтяха отново думите, с които Елиса отхвърли предишното си обяснение в любов.
„… Ние сме просто любовници…“
Не знаеше защо думите й го бяха засегнали така дълбоко. Знаеше само, че още го болеше.
— Да — някак разсеяно отвърна Хънтър. — Така каза Елиса.
Кейс понечи да каже нещо, но само поклати глава. Не претендираше, че разбира жените, но Елиса изглеждаше по-различна, особено когато се отнасяше до Хънтър.
— Значи съм се заблудил — рече Кейс най-накрая.
Мълчаливо погледна през едната бойница, после през другата. Отворите се очертаваха ясно на тъмния фон на дървените капаци. Светлината, която влизаше в стаята беше синьо-бяла, силна, чиста и трептеше с яркостта на есенното утро.
— Щом се мръкне напълно, излизам навън — заяви той на Хънтър. — Имам идея къде мога да открия Аб.
Хънтър затвори очи за миг, после кимна.
— Ще тръгнем по тъмно — съгласи се той мрачно. Знаеше, че това ще бъде последното нещо, което щеше да направи в живота си.
Късно следобед Хънтър слезе в мазето и се огледа. Шест от седемте нара бяха заети. Някои от мъжете просто спяха. Други бяха ранени. Фокс беше един от тях. Един куршум го беше засегнал и сега го мъчеше треска и постоянни болки.
Въпреки това Хънтър очакваше Фокс да се изправи на крака до ден-два. Войната беше научила Хънтър, че два-три дни обикновено са достатъчни, за да приключи историята с всяка рана. Човекът или умираше, или оживяваше.
Пени вървеше покрай наровете и проверяваше мъжете. Мълчаливата й увереност действаше на мъжете така успокоително, както и нежното докосване на пръстите й до трескавата им кожа.
— Къде е Елиса? — тихо попита Хънтър.
— Накарах я да си легне преди няколко часа. Не е спала почти от два дни.
— Ами ти?
— Аз съм спала повече от всички останали.
Хънтър отново огледа хората си. Като че ли тук никой нямаше нужда от него.
Той също нямаше нужда от никой тук.
— Хънтър?
Той се обърна обратно към Пени.
— Няма да се справим, нали? — тихо го попита тя.
— Кейс и аз смятаме да променим шансовете в наша полза.
— И как?
— Няма нужда да знаеш.
Пени се взря в очите на Хънтър. После бързо извърна поглед.
— Кога? — прошепна тя.
— Довечера.
Тя прехапа долната си устна и кимна. После го погледна с умолителни очи.
— Ако някъде срещнеш Бил — прошепна тя с болезнен глас, — помни, че…
Гласът й замря.
— Едва ли ще попадна на Бил — внимателно й отвърна Хънтър. — Той не би помогнал на братята Кълпепър да изнасилят и да убият собствената му дъщеря.
По бузите на Пени се стичаха сълзи.
— Мислиш, че е мъртъв, нали? — промълви тя. — Смяташ, че са го убили.
— Не знам. Ти също не знаеш. Бил познава тези места по-добре от всеки друг човек. Ако има поне малко разум, той се е скрил още в мига, в който е разбрал, че бандата на Кълпепърови ще нападне.
Пени затвори очи и кимна. По тялото й пробягваха тръпки, които подсказваха за скритото в нея напрежение.
— Пени?
— Добре съм — отвърна тя.
Хънтър нежно я прегърна.
Отначало тя се опита да му се възпротиви. После зарови лице в гърдите на Хънтър и заплака за всичко онова, което никога не бе успяла да стане… и което навярно нямаше да бъде.
След известно време Пени се размърда, избърса лицето си с длани и се усмихна през сълзи на Хънтър. После се отблъсна от него и тръгна отново покрай редицата спящи мъже, като проверяваше всеки един дали няма треска.
Хънтър неспокойно тръгна нагоре. Обиколи първия етаж на къщата. Всичко беше наред. Ред цареше и на втория етаж. Сони наблюдаваше от едната страна на къщата, а Кейс — от другата. Навън не се виждаше жива душа. Слънцето припичаше, а облаците бавно се трупаха, за да отбележат края на следобеда.
Вратата на спалнята на Елиса беше затворена. Хънтър застана пред нея и се ослуша напрегнато.
Отвътре се чуваха тихи, накъсани звуци.
Бавно натисна дръжката, като се чудеше дали Елиса е заключила вратата отвътре.
Вратата се отвори без съпротива.
Хънтър си каза, че само ще хвърли едно око, за да провери дали Елиса е добре.
Елиса се въртеше неспокойно в леглото си. Снопът светлина от процепа на бойницата падаше върху лицето й. По бузите й се стичаха сълзи.
Елиса изглеждаше заспала, но въпреки това плачеше.