Когато Хънтър се качи на горния етаж разбра какво го бе обезпокоило. Изстрелите не се приближаваха.
Никой от къщата също не стреляше.
— Е? — подканващо подвикна Хънтър, като влезе в детската стая.
— Чувам ги, но не ги виждам — отвърна Кейс.
— Морган! — извика Хънтър. — Какво виждаш?
— Нищо.
Въпреки това стрелбата продължаваше без прекъсване.
— Може би е армията? — скептично предположи Кейс.
— Не се чува звука на тръбата — възрази Хънтър.
— Може би бандитите се бият един с друг.
Усмивката на Хънтър беше така свирепа, както подобието на смях, което се изтръгна от гърлото му.
После бавно се спусна напрегната тишина. Мъжете чакаха и наблюдаваха. Не се виждаше нищо, освен изгорената земя и ярката следобедна светлина.
Изведнъж вятърът донесе към къщата смразяващ вик. Хънтър и Кейс се спогледаха.
— Звучи ми като боен вик — додаде Хънтър.
— Докато котката рисува географски карти и пие уиски, мишките не спят — сухо отвърна Кейс.
— Може би ще се избият едни-други.
Без да каже нито дума Кейс вдигна карабината си, прицели се и зачака да види дали индианците или бандитите първи ще се появят в Ладър Ес.
— Викни ми, ако забележиш нещо — рече му Хънтър.
Обърна се и тръгна из къщата като черен дух. Гледаше през всяка амбразура, ослушваше се, чакаше. Стрелбата и бойните викове се носеха от всички страни.
Хънтър се върна при Елиса. Подобно на Кейс тя гледаше към двора през мушката на оръжието си, готова да посрещне всеки идващ враг. За разлика от Кейс цевта на карабината й беше подпряна на долната страна на бойницата, така че да не държи цялата тежест на оръжието с ръцете си. Светлината, идваща през процепа караше очите й да блестят като синьо-зелени скъпоценни камъни.
Без да каже нито дума Хънтър застана зад Елиса. Подпря се с ръце на амбразурата, наведе се напред и погледна над главата на Елиса.
Миг по-късно телата им се допряха. Без да откъсва очи от околността Хънтър постави въздушна целувка върху косата на Елиса. Допирът му беше толкова лек и кратък, че Елиса не беше сигурна дали изобщо я бе докоснал.
— Индианци при тополите! — извика от горния етаж Кейс.
Хънтър извърна глава към стълбата и подвикна:
— Не стреляй! Няма да ги спирам, ако искат да избият братята Кълпепър.
Откъм тополите се чуваха отделни изстрели. Последваха ги няколко пронизителни бойни вика. След тях дойде тишината, която бавно се разпростря, докато не изпълни целия следобед.
— Внимавайте, момчета — подвикна Хънтър. — Могат да се появят всеки миг.
Елиса чакаше напрегнато. Следобедът бавно се разтапяше в ранната вечер.
Нищо не помръдваше. Не се виждаха дори обичайните ята от птици, които обитаваха блатото.
Точно когато Елиса беше вече сигурна, че индианците са си отишли и са оставили Ладър Ес непокътнато, Кейс извика отново:
— Индианци! Петима! — След миг добави недоверчиво: — Един от тях носи бяло знаме!
— Не стреляйте! — извика Хънтър.
Хънтър не вярваше на очите си. Индианците спряха в края на тополовата горичка. Мъжът с бялото знаме тръгна напред към двора на ранчото.
— Юта — додаде Елиса. — Боядисани са с цветовете на войната.
Хънтър отиде при предната врата, където вече го очакваше Морган.
Елиса вървеше по петите му.
— Върни се — спря я Хънтър. — Може би е клопка.
— Не. Ако ти отидеш и аз идвам.
— Морган!
Хънтър не каза нито дума повече.
Предната врата се отвори, но Елиса остана вътре по простата причина, че Морган я задържа с лекота. Опита се безмълвно да се освободи от жилавите му ръце, после се предаде.
Вратата се затръшна зад Хънтър и го остави сам насред изгорялата трева и купчините прахоляк. Не носеше друго оръжие, освен револвера на кръста си.
Воините, които чакаха под тополите, бяха стройни и добре сложени. По същия начин изглеждаха и понитата им. Вниманието на Хънтър, обаче, беше привлечено от индианеца юта, който носеше бялото знаме.
Бързите, плавни движения на воина доказаха на Хънтър онова, в което не смееше да повярва — племето юта нямаше желание да води война с Ладър Ес. Бяха дошли, за да върнат един дълг.
На Елиса.
И само на нея.
— Елиса? — подвикна Хънтър, без да откъсва очи от индианците. — Ела тук.
Миг по-късно вратата се отвори и Елиса застана до Хънтър.
Индианецът започна отново да обяснява със знаци. Ръцете му бяха грациозни и същевременно силни. Знаците му обясняваха понятия, които бяха общи за езика на белите и на индианците.
— Казва, че техният върховен вожд ти е много задължен — преведе Хънтър на Елиса.
— Но…