Мак бавно премести погледа си към Хънтър, после го върна към Елиса, като се опита да различи дрехите й.
— Изглеждаше като мъж — болезнено рече той. — Биеше се като мъж. Смело. Не бях виждал друг такъв. Не можех да позволя… да те убият. Аб се досети, че съм аз. Простреля ме в корема… за да умра… бавно.
Мак пое дъх дълго и разтреперано. После ръката му, с която стискаше дланта на Елиса, увисна безпомощно.
Елиса не се опита да възпре сълзите, които потекоха по бузите й и започнаха да капят върху ръката на Мак.
Мак не го почувства. Най-сетне беше отвъд всичко.
Елиса донякъде му завиждаше, защото знаеше, че нейната най-голяма болка тепърва предстои.
Хънтър осъзна какво се бе случило и дръпна одеялото върху лицето на Мак.
— Не плачи, скъпа — грубо й каза той. — Той не заслужава сълзите ти.
— Не плача само заради него — прошепна тя. — Плача заради всички нас, заради болката, гнева и предателствата на миналото. Какво объркано, горчиво минало!
Хънтър замълча за миг. Елиса почувства, че си спомня собственото си минало, измените и изневерите, собственото си горчиво наследство от болка и гняв.
Ето това беше мъчителната част от болката на Елиса. Можеше почти да докосне миналото си, можеше да плаче за него, дори да го забрави след време… но не можеше да докосне миналото на Хънтър. Не можеше да го изцели от спомените.
Можеше само да го загуби.
Всъщност, това не беше напълно вярно. Не можеше да изгуби нещо, което никога не бе имала.
Хънтър никога не й се бе отдавал напълно. Той просто бе взимал онова, което тя сама му бе предлагала. А в замяна й бе давал удоволствие.
Не сърцето си. Не доверието си. Определено не любовта си.
Само удоволствие.
Когато Елиса погледна отново към Хънтър, очите й бяха празни като сърцето й.
— Какво каза Кейс за следите от мулета, които е проследил? — попита го тя.
Хънтър замълча, изненадан от липсата на емоции в гласа й. Елиса беше променена по начин, който не можеше да уточни, но можеше да почувства.
„Войната променя човека — напомни си Хънтър. — Променяш се също и когато откриеш, че онзи, на когото си вярвал, те е предал.
Мен определено ме промени.“
Въпреки това промяната в Елиса някак необяснимо му причиняваше болка. Беше готов да даде много, за да смени сенките в очите й със светлината на смеха и страстта.
— Аб Кълпепър се е насочил към Испанските низини — отвърна Хънтър най-накрая.
— Значи двамата с Кейс тръгвате скоро.
Бил се намеси, преди Хънтър да е успял да й отговори.
— Хънтър няма да мръдне и една крачка от Ладър Ес, преди да се е оженил за тебе — рязко додаде той.
Елиса стреснато се обърна към Бил.
— Какво каза?
— Чу ме добре. Пени ми каза някои неща, а и сам мога да видя добре — време е да викаме свещеник в Ладър Ес.
— За да венчае теб и Пени.
— Ще бъде двойна сватба.
— Няма нужда.
— Как ли пък не! — сопна й се Бил. — Двамата с Хънтър…
— Не съм бременна — прекъсна го Елиса.
Хънтър издаде странен звук.
— Сигурна ли си? — попита той.
— Напълно.
— От начина, по който ми отговаряш, разбирам, че сватбата ще бъде двойна. Аз ще се погрижа лично за тази работа.
— Не — възрази Елиса.
— Палавке… — започна раздразнено Бил.
— Не — повтори тя. — Няма да се омъжа.
— Защо? — сопнато я попита Хънтър. — Знаеш, че се разбираме добре.
Елиса се обърна към Хънтър, за да се противопостави на него и на всичко, което още не беше изгубила, защото изобщо не й бе дадено.
— За един съпруг верността към съпругата му трябва да бъде на първо място — отвърна му тя с неутрален тон. — Твоята вярност е отдадена на мъртвите ти деца. И на Кейс.
Хънтър вдигна ръка сякаш искаше да докосне Елиса, или, може би, да се предпази от удар.
А може би и двете.
— Искам те — дрезгаво рече той. — Мога да те накарам и ти да ме поискаш.
— Взаимното желание не е достатъчно за един брак.
Хънтър не й възрази. Белинда му бе преподала този урок с жестока пълнота.
— Бракът изисква доверие — продължи Елиса, — защото без него любовта е невъзможна. След Белинда не си вярвал на нито една жена. Не искам да те виня. Когато човек се изгори, той започва да не вярва на огъня.
Хънтър извърна глава. Не можеше да понесе погледа на Елиса.
После му се прииска да спре и да чува, защото думите й бяха по-болезнени за него от скритото в очите й. Гласът й го разкъсваше с комбинацията си от изтощение, разбиране и съжаление.
— Мислех си, че мога да променя мисленето ти или сърцето ти — добави Елиса. — Сгреших. В сърцето и ума ти няма място за бъдещето, а само за миналото.