Кейс повика брат си от приземния етаж.
— Хънтър? Ако още искаш да тръгнеш с мен след братята Кълпепър, конете са оседлани, а следата изстива.
Хънтър застина. Погледна към Елиса и разбра, че тя вече се е примирила със заминаването му.
— Елиса! — дрезгаво каза той.
— Върви — прошепна тя. — Тук не те задържа нищо. Ние сме просто любовници. Просто любовници.
Въпреки това Хънтър продължаваше да се колебае. Чувстваше се така, сякаш бе изгубил нещо, преди още дори да му бе измислил име. Потърси отново в очите на Елиса онова, което някога бе видял в тях.
„… просто любовници…“
Болката стисна Хънтър така силно, както някога го бе правила страстта, както екстаза. Усещаше как душата му се разкъсва.
— Хънтър? — подвикна Кейс. — Къде си?
— Довиждане, мой есенен любовнико! — прошепна Елиса. — Всяка година, щом листата се обагрят в огнени цветове, ще си спомням за теб.
Хънтър само я гледаше, неспособен да каже нито една дума.
— Моля да ме извиниш — добави Елиса. — От дни не съм спала добре.
После се обърна и бързо се изкачи по стълбите. Влезе като фурия в кухнята. Кейс я пресрещна още на последното стъпало.
— Виждала ли си… — започна той.
Изражението й го накара да млъкне насред думата. Елиса мина покрай него така, сякаш той изобщо не съществуваше. Проследи я с поглед докато се качваше към втория етаж. След миг долетя звукът от затварянето на врата.
Хънтър излезе бавно от избата.
— Какво си ме зяпнал? — изръмжа Хънтър. — Следата ще изстине.
Кейс свирна едва чуто през зъби.
— На всички ли каза довиждане? — попита той брат си.
— Да.
— Значи си пълен глупак. Да зарежеш такава жена!
Хънтър оголи зъби.
— Жена ли? — иронично повтори той. — Тя е само едно момиче, което мени мнението си час по час.
„… просто любовници…“
— Глупости — делово отвърна Кейс. — Тя е просто една жена, която скърби за своя мъж.
— Сълзите й ще изсъхнат.
— Палавка няма да плаче. Тя ще скърби. Ако не знаеш каква е разликата, качи се горе и погледни лицето й.
Хънтър затвори очи. Отвори ги миг по-късно. Бяха станали студени и сиви като зимата, която идваше след есента.
— Върви по дяволите, Кейс — процеди той през зъби. — Зарежи тази работа.
— Веднага щом и ти го направиш и нито миг по-рано. Ако тръгнеш в това състояние след Аб Кълпепър, двамата ще сме мъртви още преди първия сняг. Така че кажи ми пак, братко. Защо изоставяш жената, която те обича?
— Тя ми каза, че сме само любовници, ето затова.
Кейс скептично повдигна вежди.
— Това кога беше — преди или след като й каза, че я обичаш?
— Не съм й казвал нищо подобно.
— Е, това обяснява всичко — хрисимо додаде Кейс, като му обърна гръб. Отивам да поговоря с коня си. Задника му има повече разум от тебе.
Хънтър изгледа брат си свирепо, но дори яростта не му попречи да си спомни как Елиса му говореше за любов.
И как той й отвърна с мълчание.
Или, още по-лошо, с думи.
„… Защо не ме чу какво ти казвам? Говорил ли съм някога за нещо друго, освен за похот между нас…“
Елиса най-сетне се бе вслушала в думите му. Сега тя също говореше само за похот.
„… просто любовници…“
Хънтър стоеше неподвижно и премисляше какво й бе сторил, а тя бе описала с абсолютно спокойствие.
„… В сърцето и ума ти няма място за бъдещето, а само за миналото ти…“
„… есенен любовнико, всяка година, щом листата се обагрят в огнени цветове, ще си спомням за теб…“
За пръв път в цялата къща цареше тишина. Хънтър се обърна и тръгна към втория етаж. На всяко стъпало си повтаряше, че Кейс греши.
Трябва да греши.
А ако не греши? Беше просто непоносимо да мисли за това.
Хънтър спря пред вратата на Елиса, посегна към дръжката, но се спря разколебан. Не знаеше какво да й каже.
Тишината го обгръщаше. Иззад вратата не се чуваше нито звук. Мълчанието беше изнервящо. Сякаш в стаята нямаше никой.
Хънтър почука.
Никой не отговори.
На третият път Хънтър опита дали е заключено. Вратата се отвори беззвучно.
Елиса седеше на леглото си. Единствената светлина влизаше през амбразурата, прорязана в капака на прозореца. Беше обърната с гръб към вратата. Беше се прегърнала с ръце, сякаш искаше да запази топлината в себе си.
Хънтър бавно отиде до леглото. Елиса нито се обърна, нито каза нещо, въпреки, че дъските проскърцаха под тежестта му. Хънтър се поколеба, после заобиколи леглото, за да може да види лицето й.
Забрави да диша. Остана така, докато не почувства болка в гърдите си.
Елиса вече не приличаше на момиче. Болката беше набраздила лицето й, беше изпила цвета на кожата, беше отнела живота от очите й, беше стегнала цялото й тяло. Елиса не помръдваше. Дишаше едвам-едвам. Всеки дъх носеше едва поносимата агония на факта, че все още беше жива.