Същото изражение Елиса бе виждала на лицата на братовчедите си, когато си мислеха, че са я хванали на тясно. Нищо друго не можеше да разпали гнева й както тези техни физиономии.
— Говориш в множествено число, а не би трябвало — отвърна тя с престорена любезност. — Аз съм, слава Богу, съвсем спокойна. Можем да обсъдим задълженията ти като нов надзирател утре сутринта на закуска. Надявам се дотогава да си се „пресърдил“.
След тези думи Елиса повдигна полите си, за да не ги изцапа от допира им с пода на плевнята и се отдалечи.
А Хънтър я наблюдаваше. Всяка нейна крачка караше кръвта му да струи кипяща във вените му. Каза си, че това е гняв.
Естественото втвърдяване на тялото му му подсказа, че се опитва да излъже сам себе си.
Помисли си, че би трябвало меките, тънки, прилепнали поли да бъдат забранени със закон. А също й момичето със полюляващи се бедра, очи с цвят на море и коса като лятна луна.
Ако имаше разум дори колкото едно пате, би трябвало начаса да възседне коня си и да препусне надалеч оттук.
Реши, че въпреки всичко ще остане. Трябваше да се добере до онези главорези, братята Кълпепър.
Освен ако Елиса не го уволнеше преди това.
Тази мисъл го накара да се намръщи. Ако тя го уволнеше, нямаше да има основание да се мотае край Ладър Ес. Прикритието му изискваше да изглежда като човек, който се интересува единствено от говеда, а не от бандата на Кълпепърови.
По дяволите! Трябваше час по-скоро да отиде при нея и да се опита да приглади разрошената й перушина.
Докато Хънтър успее да затвори вратата на конюшнята, да духне фенера и да излезе от плевнята, Елиса си бе отишла.
— Елиса? — тихо подвикна той.
Тишината беше единствения отговор, който получи.
После някой отвори вратата на къщата и отвътре се процеди сноп светлина. След това вратата се затвори с такава безвъзвратност, че трясъкът й отекна чак до плевнята.
Каквото и да планираше, трябваше да почака до утрото на следващия ден.
4.
Доста преди зазоряване на следния ден Елиса беше станала и шеташе в кухнята. Приготвяше се да меси хляб. Под престилката, ушита от четири чувала, носеше една от английските си рокли.
Тази беше от морскозелена коприна. Дълбокото деколте беше запълнено с ирландска дантела. Преди време от двата ръкава падаха гъсти дантелени дипли, но вече ги нямаше. Беше отрязала ефирната материя още първия път, когато не бе успяла да се отдръпне навреме от кухненския огън. Дантелата беше пламнала, заплашвайки да изгори цялата рокля и нея самата.
Елиса пресяваше брашното и отмерваше дозата, като непрестанно си тананикаше някакъв валс. Движенията й бяха ритмични и грациозни, сякаш танцуваше. Полата й леко се завърташе, а после прилепваше към тялото й при всяко движение на хълбоците й. Дълбоките фестони на полата й бяха украсени с червени копринени рози. Украсената й с волани в същия цвят фуста се показваше под наборите на полата й.
Английските братовчедки на Елиса щяха да се ужасят, ако разберяха, че под полата си носи само една-единствена червена фуста, вместо обичайния кринолин. Подобно на ефирните ирландски дантели, обръчите и колосаната тъкан на кринолина не бяха от особена полза при работата в ранчото.
Всъщност, всичко в нея ужасяваше роднините й с навирени носове, спомни си с ирония Елиса. Мери-Елизабет насмалко не припадна, когато я завари в градината на имението.
Когато братовчедка й откри, че Елиса бере билки, а не цветя и — о, ужас на ужасите! — всъщност възнамерява да ги използва при направата на ръчен хляб, който самата тя смята да омеси, виковете бяха неминуеми.
Някакъв шум от спалнята до кухнята накара Елиса да вдигне глава. Миг по-късно Пени влезе бързешком в кухнята. Карираната й ленена рокля беше избеляла и захабена от носене, но, подобно на самата Пени, дрехата светеше от чистота като нова монета.
Пени побърза да вземе престилката си и я завърза около кръста си.
— Съжалявам, успах се.
— Няма нищо. Напоследък не беше много добре. Ще направиш ли кафето? Никога не слагам достатъчно зърна, за да заприлича на калта в Мисури.
Пени с усмивка се присегна да вземе тенекиената кутия, в която държаха кафето. После изсипа една шепа зърна в кафемелачката и хвана дръжката й. Скоро кухнята на ранчото се изпълни със силния, но въпреки това приятен звук на кафе, което се мели.
Както обикновено върху печката къкреше тенджера с боб — обичайната дажба на мъжете, които гледаха добитък. Но Ладър Ес традиционно хранеше работниците си по-добре от повече други ранча, така че в един тиган цвъртеше бекон, в друга тенджера се варяха сушени плодове, във фурната се печаха бисквити, а скоро щеше да има и пресен хляб.