Елиса поддържаше кухнята и лехата с подправките в такъв ред, че би предизвикала завистта на доста имения. По тази причина храната в Ладър Ес беше по-уханна от предлаганата на доста други места. Може би някои от каубоите не забелязваха разликата, но за Елиса тя беше от значение.
Като продължаваше да си тананика на фона на мелницата за кафе, тя накълца на ситно един стрък розмарин, добави го към тестото, разбърка го добре и го обърна от голямата купа върху покритата с брашно маса, за да го омеси.
— Много хубава мелодия си пееш — додаде Пени, като спря за миг шумното си занимание. — Коя е тя?
— Това е един валс, който чух точно преди да си тръгна от Англия. Дори не си спомням името му, но като се събудих тази сутрин ми беше в главата.
— Не ти ли се иска понякога пак да си в Англия с всичките им покани за чай и модни балове?
— Не — отвърна просто Елиса. — Не ми е там мястото.
— Понякога ми се струва, че на Глория й липсваха.
— Майка ми се е родила там. А аз съм родена тук.
— Но ти изглеждаш досущ като нея.
— Не съвсем — отговори тя, като продължаваше енергично да меси тестото. — Приликата, според мен, е само външна.
— Но е достатъчна, за да привлече погледа на всеки мъж — добави Пени с лека завист.
— Не на всеки — възрази Елиса, мислейки си за Хънтър. — Във всеки случай външността ми не действа на мъжете, които една жена си струва да има.
Изражението на Пени подсказваше, че не е съгласна с Елиса, но не каза нищо повече. Тя изпразни малкото чекмедже на кафемелачката в една тенджера, сипа още зърна и продължи заниманието си.
Елиса наръси още малко брашно върху масата и се върна към месенето с бързи, сръчни движения.
Когато брашното стана готово да бъде разделено на отделни самуни, Пени беше приключила с меленето на третата доза кафе и тъкмо слагаше тенджерата да заври на печката. От време на време тя поглеждаше изкосо към Елиса, сякаш я чакаше да каже нещо. Най-накрая не можа да се сдържи и взе инициативата в свои ръце.
— Струва ми се, че чух снощи някой да язди насам по тъмно — изрече Пени с леко напрегнат глас. — Бил ли беше?
— Не. Един мъж на име Хънтър. Нашият нов надзирател.
Докато говореше Елиса раздели тестото на четири самуна.
— Наистина ли? — учуди се Пени. — Дали ще успее да ни помогне?
— Навярно, освен ако не го убия преди това.
Пени премести погледа си от печката към Елиса. Кафявите й очи се ококориха.
— Не те разбрах.
— Този мъж е много невъзпитан.
— О! Тогава защо го взе на работа?
— Ти как мислиш? — сопна й се Елиса, докато оформяше самуните с енергични движения. — Имаме нужда от него.
— Само ако Бил…
Пени стисна устни и гласът й заглъхна.
— Ако желанията бяха коне, всички просяци щяха да яздят — лаконично й отговори Елиса.
Пени заби поглед в печката и не каза нищо.
— По дяволите! — процеди под носа си Елиса. После се обърна към Пени и добави по-нежно: — Съжалявам. Нямах намерение да го кажа така грубо. — Тя се приближи бързо до печката и прегърна Пени. — Исках само да кажа, че точно сега Бил не може да помогне на никого, дори на себе си. Знам колко е трудно да виждаш как старият ти, добър приятел се държи като истинско копе… ъ-ъ магаре.
Пени кимна и изхлипа. Изпод карираното й боне се бяха измъкнали няколко кичура лъскава кестенява коса и се бяха прилепили към бузите й. Неочаквани сълзи изпълниха очите й.
Елиса почувства как я обзема непреодолима нежност към по-възрастната жена. Обикновено Пени се поддаваше на емоциите не повече от къс скала. Но колкото повече Бил продължаваше да пиянства, толкова по-напрегната ставаше тя. А след това дойдоха пристъпите на треската, от която Пени все още не можеше да се отърве.
И като капак на всичко дойдоха братята Кълпепър, които се бяха струпали като лешояди край умиращото Ладър Ес.
Елиса си заповяда да не мисли за това. Засега не можеше да се справи с бандата на Кълпепърови. Но поне можеше да утеши Пени, която през последните две години бе изгубила толкова, колкото и самата Елиса.
— Стига вече — тихо каза Елиса. — Всичко ще се оправи. Това, че Бил скоро не е идвал насам, не означава, че през цялото време лежи мъртво пиян в хижата си.
Пени кимна, но не каза нищо.
Елиса внимателно избърса очите й с крайчеца на престилката си.
— Олеле, Боже! — възкликна тя. — Изцапах цялото ти лице с брашно.
За миг Пени затвори очи. После пое треперливо дъх и прегърна Елиса.
— Може би брашното ще скрие луничките — пошегува се тя.
— В такъв случай ще го избърша веднага. Обожавам луничките ти.