И, подобно на самия мъж, оръжието носеше аурата на дълга и груба употреба.
Елиса забеляза, че въпреки суровите очи и мрачното излъчване, непознатия се отнася нежно с коня си. Това й допадна. Твърде много мъже на запад се отнасяха с животните така, сякаш те не чувстваха болка от камшик или шпора.
„Както Мики. Ако не ми беше нужен всеки чифт ръце отдавна щях да съм разкарала този наперен глупак, каквото и да ми разказва Мак за него. Но ми трябва всеки човек.
Особено сега.“
Конят на непознатия се раздвижи и седлото му попадна в обсега на светлината. В кобура от едната му страна беше мушната пушка, а от другата страна на седлото се виждаше друг кобур, от който стърчеше нещо подобно на ловджийска карабина.
По оръжията или седлото нямаше нито сребро, нито украси, изобщо нищо, което би могло да отрази слънчевата светлина и да издаде присъствието на притежателят им.
Зад седлото, над навитата на руло постеля се виждаше нещо приличащо на офицерски шинел от Конфедерацията. Какъв чин бе имал непознатия оставаше тайна — всички отличителни знаци бяха откъснати от шинела също тъй безпощадно, както и украшенията от седлото.
Самият кон беше едър, дългоног, як, дорест жребец, който сигурно струваше тригодишната надница на обикновен каубой.
Но непознатият несъмнено не беше обикновен каубой. Стоеше и чакаше отговора й със съсредоточената неподвижност на хищник до място за водопой.
Подобна неподвижност действаше изнервящо, особено на някой, който беше тъй податлив към импулсите, както Елиса.
— Имаш ли име? — рязко го попита тя.
— Хънтър.
— Значи Хънтър — повтори бавно Елиса, сякаш се мъчеше да усети вкуса на името му на езика си. — Това името ти ли е или професията1?
— Има ли значение?
Елиса стисна устни, за да сдържи острия отговор, който вече беше готов на езика й. Често й казваха, че прилича много на покойната си майка — еднакво импулсивна и разумна, като тези две части понякога влизаха в конфликт.
Пълната неподвижност на мъжа събуди в Елиса безразсъдното желание да разчупи кората от спокойствие, за да достигне до топлината и кипящия под нея живот.
Но животът бе научил Елиса, че безразсъдството понякога се заплаща скъпо.
Елиса предпазливо премери хладната сдържаност в очите на Хънтър. Дълбоко в нея женското й начало се почуди откъде ли идеше този човек и какво ли му се бе случило, че в душата му не бе останало нищо друго, освен лед и сдържаност… и едно далечно ехо от болка, което я проряза като бръснач.
„Защо ли да се интересувам от миналото на този човек? — ядно се запита Елиса. — Успял е да избегне поста, поставен от Кълпепърови в прохода, а това е много повече от всичките ловни умения проявени досега от Мак.
Само от това трябва да се интересувам. От уменията на Хънтър.“
Все пак интересът й към него изобщо не се изчерпваше с уменията му, а тя имаше достатъчно разум, за да го проумее. Този мъж я привличаше така, както никой друг досега.
Тя облиза нервно устни и отново пое дълбоко дъх.
„Би трябвало да му кажа да си върви.“
— Искаш ли работата? — попита го тя, преди гласът на разума да я е накарал да промени решението си.
Черните му вежди се извиха в две еднакви, странно елегантни дъги.
— Толкова бързо? — попита Хънтър. — Никакви ли въпроси няма да ми зададеш за квалификацията ми?
— Имаш единствената квалификация, която ми е нужна.
— Оръжия ли? — насмешливо подхвърли Хънтър.
— Ум — отвърна тя.
Хънтър се задоволи само да я изгледа и запази мълчание в очакване на по-нататъшно обяснение.
— Не чух нито един изстрел — продължи Елиса, — значи си минал покрай поста на братята Кълпепър, който е стоял или в началото на долината, или в самия проход.
Хънтър само сви рамене, без да потвърди или да отхвърли думите на Елиса.
— Как успя да се промъкнеш покрай кучетата? — попита го тя.
Заедно с думите си тя се огледа в търсене на черно-белите колита, които обикновено първи предупреждаваха за присъствието на непознати близо до къщата на ранчото.
— Приближих се към тях срещу вятъра — отвърна Хънтър.
— Имал си късмет.
— Така ли? Вятърът от дни духа откъм каньона зад къщата.
Елиса мълчаливо призна, че Хънтър беше прав. Есенният вятър обикновено беше постоянен. През последната седмица се носеше надолу из каньоните на Рубиновите планини и носеше със себе си миризмата на борове и планински височини.
Едва тогава Елиса осъзна, че Хънтър я наблюдава също тъй внимателно, както и тя него.
— Какво те кара да мислиш, че не съм член на бандата на Кълпепърови? — спокойно попита той.