Пени се усмихна, после се разсмя тихо, без напълно да повярва в обяснението на Елиса. Усмивката на Пени беше като самата жена — щедра и топла, даряваща светлина дори на най-тъмните кътчета от живота.
Елиса погледна през рамо към другата жена и на лицето й също се появи усмивка.
— Всеки път, когато те видя да се усмихваш, разбирам защо майка ми те е взела от улиците на Сейнт Луис и те е отвела със себе си на запад. Била си само на девет години и вече си се усмихвала като дядо Коледа, казваше мама. Трябва да се усмихваш по-често, Пени.
— Страхувам се, че напоследък няма много причини за смях. Не е като едно време.
— И на мен ми липсва мама — въздъхна Елиса. — А също и татко, макар и не толкова много. Той винаги беше някъде на път да търси злато. Спомням си, че Бил ме учеше да яздя и да стрелям, да ловя и да се грижа за добитъка.
Изражението на лицето на Пени стана още по-нещастно. Тя също бе научила много чудни неща от Бил. Като малко момиче направо боготвореше земята, по която той стъпваше. Все още таеше в себе си това чувство.
— Може би трябва да се вдигнем двете, да хванем бил и да го доведем тук — предложи Елиса. — Хънтър забрани всяка употреба на алкохол в Ладър Ес. След няколко дни въздържание ще имаме пак стария Бил. Той никога не е пил толкова много.
Единственият отговор на Пени беше една тъжна усмивка. Погледна към твърдоглавата девойка, която й беше като сестра. Елиса напомняше на Пени така силно за една също така упорита жена, която бе спасила едно деветгодишно дете от улиците на жестокия град и го бе отвела със себе си на запад към един по-добър живот.
И наистина, след известно време животът беше станал по-добър.
— Трябваше да продадеш ранчото на Бил, когато той ти предложи — додаде Пени.
— Защо?
— Можеше да се върнеш в Англия и да си живееш съвсем добре.
— Мразя Англия.
— А какво ще кажеш за Ню Йорк или Лос Анджелис, или пък Сан Франциско?
— Градовете не ме интересуват особено. Небето там има цвета на въглищен дим, а улиците миришат на помийна яма.
Пени почти свирепо набучи на вилицата изпържения бекон и го извади от тигана. После наряза още парчета, размахвайки големия нож така, сякаш колеше змии.
Елиса я наблюдаваше отстрани, чудейки се какво ли я бе разстроило.
— Какво ще кажеш за Бил? — изведнъж додаде Пени. — Не ти е безразлична съдбата му, нали?
— Знаеш, че е така.
— Тогава му продай Ладър Ес! Може би притежаването на истинско ранчо ще го накара да пие по-малко. И, може би, ако не вижда русата ти коса и хубавите ти очи, ще успее да забрави миналото.
— За какво говориш? Кое е това минало, което толкова много безпокои Бил?
Беконът зацвърча яростно в мига, в който докосна нагорещения тиган. Пени промърмори нещо под носа си, уви престилката си около тежката желязна дръжка и премести тигана в по-студена част на печката.
— Освен това — продължи Пени, игнорирайки въпроса й, — ти приличаш на майка си не само по външния си вид. Не ти е мястото тук. Мястото ти е в някой замък, където всички чакат само да направиш някой жест.
Елиса изгледа Пени недоумяващо, после се разсмя с пълно гърло.
— Кой ти даде тази идея?
— Бил го спомена.
— Мислех, че Бил ме познава по-добре.
— Не и когато носиш коприна. Приличаш толкова много на майка си, че на човек… направо му се къса сърцето.
— Глупости — натъртено рече Елиса. — Виждала съм портрети на мама. Виждала съм и себе си в огледалото. Човек трябва да е мъртвопиян, за да каже, че си приличаме.
В момента, в който думите излязоха от устата й, Елиса съжали, че ги е казала. Пени беше по-загрижена дори от нея за пристрастието на Бил към чашката.
— По дяволите! — изруга Елиса. — Защо мъжете са толкова глупави?
Външната врата, водеща към кухнята се затвори тихо.
— Мен ли имаш предвид? — попита Хънтър.
Елиса ахна сепнато и се завъртя към него.
— Не са ли те учили да чукаш на вратата? — сопна му се тя.
— Почуках, но никой не ми обърна внимание. Бяхте прекалено заети да обсъждате прегрешенията на мъжете.
Хънтър изглеждаше поразително мъжествен в уютната кухня на ранчото, под златистата светлина на фенера и сред апетитните миризми. Раменете му бяха толкова широки, че опираха леко в касата на вратата. Беше толкова висок, че трябваше да се наведе, за да мине под трегера, при все че държеше в ръка шапката си. Косата му беше чиста, гъста и черна като безлунна нощ.
Сивите му като оръжейна стомана очи се плъзнаха по дрехите на Елиса с поглед, който говореше, че знае, че се е облякла в тази рокля заради него. Погледът му напомни на Елиса за онзи изгарящ момент, в който беше по-близо до Хънтър, отколкото изобщо бе доближавала мъж в живота си.