Лефти вървеше непосредствено до приятеля си. И двамата каубои бяха към петдесетте. Бяха побелели, а лицата им бяха изпечени от слънцето и бурите. Дрехите им бяха еднакви — избелели и оръфани. Ботушите им носеха следите от дългия престой в стремената. На петите им тихо подрънкваха шпори.
Всеки от тях показваше непогрешимите знаци на един цял живот прекаран край големите, непредсказуеми животни. Всички каубои ходеха несигурно на краката си, изкривени от годините в седлото. Ръцете им бяха покрити с мазоли и белези от изгаряния, оставени от въжетата и жигите.
И на двамата им липсваше по един пръст. Такава беше цената на урока да не поставяш ръката си между ласото и седлото, когато на другия край на въжето се намира тежък половин тон разгневен млад бик.
Като се изключи куцият крак на Гимп, двамата не се различаваха дори на йота.
— Трябва да взема малко зоб за коня си, началник — обясни Гимп.
— Една юзда се е втвърдила, а сапунът за седла е в шкафа отзад — предложи обяснение си Лефти.
Хънтър знаеше, че двамата мъже се интересуват повече от новия надзирател, отколкото от зобта или сапуна. Също и Елиса, която го гледаше с крайчеца на окото си, докато тимареше Леопард.
Леопард също наблюдаваше Хънтър, но без особен интерес.
— Правете каквото трябва — отвърна им Хънтър, — но искам онези десет говеда, които видях в боровата гора да се прекарат по-насам преди залез слънце.
— Да, сър — подвикна Гимп.
— Ей сега ще прескочим да ги докараме — съгласи се Лефти.
Бъгъл Бой подаде глава над вратата на яслата си, наостри уши и изгледа двамата непознати със спокоен поглед.
Каубоите преминаха съвсем близо до Бъгъл Бой, тъй като яслата на Леопард се намираше точно срещу нея. Двамата мъже очевидно всячески се стремяха да отбягват жребеца.
Конят на Хънтър нито изцвили, нито помръдна уши, докато двамата непознати преминаваха съвсем близко до него.
— Хубав жребец имаш — каза одобрително Гимп.
— Едър е, но мисля, че има лека стъпка — предположи Лефти, като надникна над яслата. — Не като някои други жребци, които мога да посоча.
Леопард стоеше в средата на широката си преграда и наблюдаваше мъжете. Ушите му не бяха обърнати назад, но в стойката му имаше елемент на бдителност, който говореше много на двамата каубои.
— Ако вие и другите каубои не се бяхте опитвали да го вържете, да го хванете и да го обяздите, и всячески да пречупите духа на Леопард, докато аз бях в Англия, сега той нямаше да ви гледа като котка към миша дупка — рече Елиса. — Мисля, че има основателни причини да не вярва на хората.
— Ха! — беше всичко, което каза Лефти.
— Ха! — добави като ехо Гимп.
— Можете да възклицавате колкото искате — отвърна им тя. — Просто не желаете да признаете, че има повече от един начин да се обязди един кон. Камшикът и шпорите не вършат работа при животно като Леопард.
— Да, госпожице — отвърнаха двамата хорово.
Нито една от двете спорещи страни не се бе разпалила истински при това малко несъгласие. Тази тема се обсъждаше непрестанно, откакто Елиса се върна в Ладър Ес и слиса всички мъже с лекотата, с която обязди свирепия жребец.
Непрестанната нежност на Леопард към Елиса все още караше старите каубои да се чудят. Всички предричаха ужасяващи резултати от всеки опит да бъде възседнат жребеца. Фактът, че слабичкото девойче се бе справило с лекота нараняваше гордостта им, тъй като те, опитните мъже, многократно се бяха проваляли в това начинание — да обяздят петнистия кон, който имаше страховитата репутация на човекоубиец.
Гимп неспокойно погледна към преградата на големия кон и към крехката на вид девойка. Облечена в зелена копринена рокля, с кожена ковашка престилка и кожени ръкавици, Елиса се бе привела над задното ляво копито на Леопард и го почистваше с тъп нож. Червената й фуста хвърляше отблясъци като огън в сумрака на плевнята.
Гимп поклати глава и промърмори под носа си нещо за глупавите момичета и конете-човекоубийци.
— Ха! — задоволи се да му отговори Елиса.
Хънтър се усмихна скришом, хвана по-здраво вилата и хвърли последния наръч мръсна слама в ръчната количка. И по-рано бе работил с хора като Гимп и Лефти — стари ергени, които се оплакваха от всичко и от всички — включително от приятелите си, които познаваха още от времето, когато бяха стигали едва до коленете на дребен кон.
Хънтър знаеше, че възраженията им не бяха сериозни. Просто това беше част от живота на каубоите.