Била е прекалено млада. И разглезена.
И слаба.
Но той се бе оженил за нея, а за глупостта му бяха платили децата му.
Нямаше място за спор с тази сурова истина.
Въпреки това Хънтър продължаваше да желае Елиса със сила, която го разтърсваше целия.
Това го накара да се ядоса — на себе си, на ситуацията, но преди всичко на момичето, което носеше копринени рокли в конюшнята и му хвърляше изкосо гладни погледи с морскозелените си очи.
— Въпреки това известно време животът му висеше на косъм — продължаваше да говори Елиса, като гладеше шията на Леопард.
Хънтър отново не отговори нищо. Елиса го погледна с крайчеца на окото си. Студената извивка на устните му я накара да потръпне. Побърза да извърне поглед към Леопард.
— Прекарах целия следващ месец в конюшнята при Леопард — побърза да добави тя. — Топлех го, когато сви студ и блатото замръзна, а вятърът духаше с такава сила, че можеше да заледи самата преизподня. Щом дойде пролетта прекарвах в конюшнята само нощите, докато Леопард не стана достатъчно голям, за да го отбия.
— На колко години беше?
Резкият му тон предизвика нов кос поглед от страна на Елиса, последван от подновен интерес към Леопард.
— На тринайсет — отвърна Елиса.
— На тази възраст повечето момичета се занимават основно с дрехи и с поклонници.
— Обожателите никога не са се тълпели около мен — сви рамене Елиса. — Знатните ми братовчеди не ме вземаха на сериозно.
— Знатни братовчеди ли? Тук?
— Не. Имам предвид роднините на майка ми. Английските благородници. Тя се надяваше да се омъжа за някой от тях. Не се омъжих, но живях с тях от петнайсетгодишна, докато не се върнах тук тази пролет.
Докато говореше, Елиса решеше мускулестите хълбоци на Леопард с бързи, силни движения.
— И защо не се омъжи за някой от тях? — запита Хънтър.
— Те смятаха, че всичко в мен, което не е отвратително, може да предизвика само смях.
— Представям си — иронично подметна Хънтър. — Не си успяла да хванеш богат съпруг и затова си се върнала обратно тук с подвита опашка.
Елиса се ядоса. Достатъчно й беше да гледа как Хънтър се умилква на Пени. Не можеше да понесе и обиди от него.
— Дръж — подвикна тя и му хвърли четката.
Преди още ръцете му да бяха успели да уловят четката във въздуха, Елиса вече се беше метнала на гърба на Леопард. Копринената й рокля се вдигна над коленете й и червената й фуста заблестя като пламък около бедрата й. Тя нетърпеливо подпъхна дрехата си между краката си и подкара Леопард към портата.
Хънтър на секундата се хвърли да й препречи пътя.
— Къде си мислиш, че отиваш, да го вземат мътните? — запита я Хънтър.
— Където си искам.
Елиса насочи Леопард настрани от Хънтър само с едно докосване на ръката си по могъщата шия на жребеца. Миг по-късно големият кон вече се носеше в лек галоп към оградата.
Леопард скочи досущ като звяра, на когото беше кръстен, без дори да докосне с копитата си високата близо два метра преграда. Приземи се леко от другата й страна и затанцува на място, очевидно изпълнен с желание да се втурне в бяг.
Хънтър неподвижно наблюдаваше Елиса. Копринената й пола и фустата й се бяха вдигнали до средата на бедрата й. Краката й бяха дълги и стройни. Женствените им извивки напомниха на Хънтър за допира до гърдите й — стегнати и пълни.
Без предупреждение Леопард се напрегна, направи три крачки и скочи обратно в оградената площ. Конят се приземи само на няколко стъпки от Хънтър, но той дори не помръдна.
— Сега разбра ли какво исках да кажа? — запита Елиса със сдържан глас.
— Какво искаше да кажеш?
Гласът му беше нещо средно между дрезгав и пресипнал, а кръвта му очевидно пулсираше в шията му. Надяваше се, че Елиса няма да го забележи, нито че ще види мъжката плът, която пулсираше в панталоните му при всеки удар на сърцето му.
— Нает си тук, за да се грижиш за Ладър Ес, а не за мен — заяви Елиса. — Ще ходя където и когато си поискам.
— Не — възрази Хънтър, преди дори да беше обмислил отговора си.
— Моля?
— Ето това е нещо, което наистина бих искал да видя — как ме молиш.
— Никога няма да се случи — любезно го увери Елиса. — Години наред братовчедите ми и знатните им приятели се опитваха да ме пречупят. На тяхна страна бяха времето и жестокостта. Нямаш никакъв шанс, Хънтър.
— Нито достатъчно време, нали?
— Нито пък жестокост.
— Не бъди прекалено сигурна в това, Палавке.
— От колко време имаш Бъгъл Бой?
Хънтър премигна, изненадан от рязката смяна на темата.
— Откакто се е родил — бавно отговори той. — Защо?
— По него няма белези от камшик или шпори. Освен това не е плашлив. Има увереността и спокойната природа на животно, което е гледано грижливо и внимателно още от самото си раждане.