Хънтър отново се изненада. Дори за неопитно око беше видима лекотата, с която Елиса направляваше Леопард, без да се възползва нито от юзда, нито от седло, нито дори поне от парче въже.
Унизително беше заключението, че тя можеше да му избяга и да го остави да гълта прахоляка.
Независимо от всичко Елиса беше превъзходна ездачка, призна пред себе си с неохота Хънтър.
— В заключение трябва да кажа — продължаваше Елиса, — че ти си невъзпитан, нахален, упорит и твърдоглав, но не и жесток.
Леопард леко подскочи, сякаш да покаже, че търпението му се изчерпва. Жребецът очевидно искаше отново да прескочи оградата и да препусне на воля.
Също така очевидно бе желанието на Елиса да направи същото. Един лек натиск на ръката й беше достатъчен да насочи Леопард отново към оградата.
— Почакай! — спря я Хънтър. — Не бива да се втурваш да бягаш презглава, само защото си ядосана.
Елиса почувства, че губи самообладание.
— Така ли? — хладно попита тя. — И как точно ще ме спреш?
— Пени е изцяло на твоите ръце — отвърна Хънтър с леден глас. — Ако се пребиеш, докато препускаш из голото поле с проклетия си кон, Пени ще остане на милостта на непознати хора да я подслонят и да сипят нещо за ядене в чинията й.
Значи целия шум беше за Пени, помисли си вцепенено Елиса. Трябваше да се досети. Хънтър ни най-малко не се интересуваше от нея самата.
Видимо напълно спокойна, Елиса се съсредоточи върху златните поляни, които покриваха склоновете на планината и се спускаха чак до жълтокафявата пустош на блатото в равнината. След няколко бавни вдишвания и издишвания тя беше уверена, че е напълно в състояние да се владее.
Напомни си мислено, че този дързък мъжкар й беше нужен. Трябваше да не забравя това и да си го напомня непрестанно.
Хънтър й трябваше.
Дори ако това означаваше, че ще трябва да го гледа как ухажва Пени. В Англия бе преживяла много по-лоши неща и никога не бе подсмърчала. Защо, тогава, пренебрежението на Хънтър я засягаше така дълбоко?
Защото искаше той да я хареса, ето затова. Защото искаше да използва същия кадифен глас към нея.
Но това едва ли можеше да бъде казано на глас.
— Слушаш ли ме? — попита Хънтър.
Елиса кимна разсеяно. Лекото движение беше достатъчно да накара хлабаво прихванатата й коса да премине като лунна светлина по зелената коприна на роклята й.
— Нямам намерение да работя за едно разглезено девойче, което се ядосва от всяка моя дума — продължи Хънтър.
Елиса отново кимна.
И отново движението раздвижи косата й. Този път кичурите се плъзнаха леко по гърдите й. Тя прихвана избягалите кичури с бързо, нетърпеливо движение и отново ги завърза на тила си.
— Нито пък ще работя за девойче, което се цупи — добави Хънтър.
Елиса се обърна и го погледна.
Погледът й каза на Хънтър, че Елиса не се цупеше. Очите й бяха някак сдържани. В тях се четеше една първична пресметливост, която му напомни за Леопард.
Предизвикателната, сексапилна, възхитителна светлина в очите й се бе стопила.
Хънтър изпита облекчение. Крайно време беше Елиса да престане да го гледа така, сякаш се чуди какво ли би било да му се метне и да го пришпори.
— За какво си мислиш? — попита я той.
Хънтър се зачуди дали Елиса беше също тъй изненадана от въпроса му, както и той самият. Много добре знаеше, че не трябваше да проявява подобен интерес.
Дори въпросът да бе изненадал Елиса, тя с нищо не го показа. Лицето й бе приело отчужденото изражение на „господарката на имението“ и това подразни Хънтър.
— Всъщност изобщо не те интересува какво мисля — каза му след миг Елиса.
Хънтър стисна устни.
— Така си и знаех — изрече той. — Все още си ядосана. Има едно нещо, което разглезените момиченца не могат да понасят и то е истината.
— Щом казваш.
— Току що го казах, нали?
Елиса не отвърна нищо.
— Проклятие — каза Хънтър най-накрая. — Мразя момичетата да се цупят. Какво, по дяволите, става зад тези твои зелени очи?
— Мисля.
— За какво?
— За простата истина.
Хънтър изчака Елиса да му обясни какво иска да каже.
Почака още.
И още.
— Добре — грубо рече той накрая. — Каква е тази твоя проста истина?
— Нужен ми е мъж, който може да се промъква покрай братята Кълпепър, който може да командва Мики, да защитава Пени и мен, и който може да отведе говедата на армията. Накратко, имам нужда от теб, Хънтър. Следователно ще трябва да понасям непростимите ти тиради, докато не станеш излишен.
Хладното, сдържано обобщение изненада Хънтър. Когато се ядосаше, Белинда не беше в състояние да направи нещо друго, освен да плаче, да се цупи и да бяга от стаята.