— При всяка възможност ли смяташ да ми противоречиш? — додаде Хънтър.
Елиса го измери със спокойни морскозелени очи.
— При всяка възможност ли смяташ да ме обиждаш?
— Само ако се държиш като разглезено момиченце.
— Предполагам, че от твоя гледна точка аз съм неспособна да се държа по друг начин, независимо какво правя.
Хънтър намести шапката си с припряно движение.
— Да не би да искаш да кажеш, че преценката ми е погрешна? — попита той с измамна любезност.
— Да.
— Не съм съгласен.
— Знам, както знам и че не ме хареса още от мига, в който ме видя за първи път.
Хънтър не каза нищо. Щом Елиса не се бе досетила, че тя го привлича отчаяно, а той се съпротивлява също така отчаяно, то той нямаше никакво намерение да й го казва.
— Това, което не зная — добави Елиса — е, защо изобщо се съгласи да работиш за мен.
Хънтър застина. Нужно му беше прикритието на надзирателското място в Ладър Ес. Иначе братята Кълпепър щяха скоро да узнаят, че тексасецът, който вървеше по следите им от две години, ги е настигнал.
— Работата ми трябваше — грубо рече Хънтър.
— Защо?
— За пари.
— Не мисля така.
Хладната преценка на фактите, направена от Елиса, отново свари Хънтър неподготвен.
— Ти дори не ме попита колко ще ти платя — посочи тя.
— Аз ще си взема сам заплатата.
— Като ми отнемеш ранчото ли?
Ярост изпълни гърдите на Хънтър. Нужно му бе огромно усилие, за да сдържи изблика си.
Той, който се гордееше със самодисциплината си?
— Чуй ме, момиченце — каза Хънтър с тих, смъртоносен тон. — В Тексас имах ранчо, пет пъти по-голямо от Ладър Ес. Ранчо, което аз и брат ми изградихме със собствените си ръце. Не е нужно да крада от сирачетата, за да получа онова, от което имам нужда.
Осезаемият изблик на гняв накара устата на Елиса да пресъхне. Опита се да каже нещо, преглътна мъчително и започна наново.
— Добре — рече тя. — Ще получиш по три долара на ден и по петдесет цента на всеки мустанг, който успееш да доставиш на армията. Приемаш ли?
Хънтър кимна отсечено.
Елиса изпусна дъха си в беззвучна въздишка.
— Веднага, щом приготвя нещо за храна, ще излезем да обиколим ранчото и да преброим говедата.
— Не.
— Тогава ще приготвя обяд само за мен.
— Не е нужно — заяви Хънтър. — Никъде няма да идваш с мен.
— Говорехме за цупенето и ядосването… — Елиса сви рамене. — Добре. Аз ще взема северната половина.
— Никъде няма да яздиш и точка. Околността не е безопасна.
В един продължителен момент останаха само тишината и търпеливите синьо-зелени очи на Елиса.
— По дяволите! — изръмжа Хънтър. — Сигурен съм, че ще излезеш да яздиш веднага, щом ми видиш гърба, нали?
— Разбира се.
— Само за да ми докажеш, че можеш да го направиш — презрително рече той.
— Не, Хънтър. За да броя говедата. Моите говеда.
Той само изсумтя.
— Щом си толкова загрижен за бъдещето на Пени — продължи Елиса със сладък глас, — ще бъде добре да яздиш заедно с мен, за да не ми се случи нещо. Нали?
Хънтър погледна усмивката на Елиса — два реда здрави, бели зъби, но нито една частица топлина — и разбра, че е изгубил този рунд.
— Ако Леопард не понася седло и юзда — подхвърли Хънтър, докато се отдалечаваше — вземи някой друг кон.
После се скри в плевнята, преди Елиса да бе осъзнала, че е спечелила. Все още се наслаждаваше на вкуса на победата, когато кучетата се разлаяха.
Един от братята Кълпепър яздеше на огромното си, доресто муле към къщата на ранчото, сякаш тя му принадлежеше.
6.
Първата мисъл на Елиса бе, че вместо в ръцете й пушката бе останала вътре в къщата.
Но кой ли бе очаквал някой от Кълпепъровата банда да се появи посред бял ден?
Елиса бързо се огледа. Не се виждаше никой.
Дори ако Хънтър бе усетил, че става нещо нередно, той с нищо не го издаваше. Вратата, водеща от оградената площадка към яслата на Леопард зееше широко отворена и вътре не се виждаше никой.
Неочаквано Елиса осъзна, че стои посред бял ден с пола вдигната до кръста. Побърза да се смъкне от гърба на Леопард във вихрушка от изумрудена и червена коприна.
Скочи на земята и краката й се олюляха. Едва тогава разбра колко силно беше изплашена.
Цветният проблясък, съпроводил слизането й от коня, привлече вниманието на бандита. Той насочи мулето си покрай градината пред кухнята, пренебрегна къщата и тръгна право към плевнята. Мулето се движеше по прашната, покрита със следи от подкови земя с особена, плъзгаща се походка, която беше бърза и едновременно с това не изморяваше ездача.