— Прекалено си чист.
Ъгълчетата на очите му се извиха леко, подчертавайки слабите бръчки покрай тях.
Елиса почувства, че мъжът беше толкова близо до усмивка, колкото изобщо можеше да бъде, така че му се усмихна в отговор.
Макар Елиса да не го осъзнаваше, усмивката я преобрази напълно. Лицето й доби одухотворено изражение, което беше направо зашеметяващо.
Докато до преди малко тя беше една симпатична блондинка с големи очи и приятен глас, сега Елиса се бе превърнала в изкусителка с коса като лунна светлина, синьозелени очи, които сияеха от чувствени намеци и тяло, което би накарало всеки мъж да се замисли какво ли би било да преодолее всичките тези копчета и муселинени дрехи, за да стигне до знойната плът под тях.
Хънтър рязко извърна глава.
— Млада госпожице, защо не ми кажеш нещо повече за работата? Така по-лесно ще мога да реша дали я искам.
Гласът му беше стегнат, почти груб. Пръстите му несъзнателно стиснаха здраво юздите на коня. Това движение издаваше един човек, който иска да продължи работата си без повече прекъсвания.
„Нарече ме млада госпожице, сякаш съм дете“, помисли си Елиса.
Обръщението и жеста с юздите не й даваха мира. Напомняха на Елиса за братовчедите й от Англия. Тяхното отношение беше също тъй надменно и пренебрежително към зле възпитаното американско момиче, което по една случайност беше тяхна кръвна роднина.
За съжаление не от подходящата кръв. Ни най-малко.
В очите на братовчедите й нейният баща, роден и израснал сред американската прерия, съвсем слабо се различаваше от който и да е дивак.
— Не съм ти млада госпожица — тросна се Елиса, а на лицето й вече нямаше дори следа от усмивка.
— От тук наистина ми приличаш на млада госпожица — сви рамене Хънтър.
— Ще спиш в къщата на ранчото с нас — рязко рече Елиса.
Той само кимна с абсолютно безразличие.
Елиса се почуди какво ли щеше да направи, ако му беше казала, че ще спи в леглото й. После срещна бдителния му поглед и се усъмни, че изобщо нещо казано от нея би могло да промени реакцията му.
„Млада госпожица!“
Повтореното наум обръщение само раздразни Елиса още повече. Обхвана я неразумното желание да подмами Хънтър извън черупката на мъжката му отчужденост.
Годините, прекарани в Англия, я бяха научили да се справя доста добре с подобен род предизвикателства. Само така успяваше да си отмъсти за това, че се отнасяха с нея като с нещо слабо различно от кухненските слугини, които идваха веднага, щом някой им се усмихнеше.
— За твое сведение, Хънтър — отчетливо заяви Елиса, — аз съм не повече малко момиче, отколкото ти — малко момче. На двайсет години съм.
— Приличаш ми повече на петнайсетгодишна.
— Последният каубой, когото наех, беше застрелян преди три седмици в бараката на ратаите.
Хънтър не показа никаква реакция.
— Тогава изпратих Мак за помощ — добави Елиса.
— Той успя ли да го намери?
— Чухме множество изстрели. Мак не се върна. Дойде си само коня му. По седлото имаше кръв. Все още ли искаш работата?
Хънтър кимна с такова изражение, сякаш съдбата на другия човек нямаше нищо общо с него.
— Взимам си обратно думите, че имаш ум — каза Елиса.
Хънтър я изгледа студено и мрачно.
— Къщата може да се окаже не по-добро скривалище за теб, отколкото бараката за последния пазач — додаде тя бавно, сякаш говореше на идиот.
— Разбирам.
— Така ли? Не ми приличаш на човек, който е готов да умре.
— Така е.
Колитата със закъснение надушиха чуждата миризма и се разлаяха. Иззад къщата изскочиха три от тях. Други две се спуснаха откъм тъмната ивица върби, опасваща потока зад плевнята.
— Денсър, Пренсър, Виксън, млък! — заповяда им Елиса. — Комит, Донър, това се отнася и за вас!
Петте кучета едновременно спряха да лаят.
Хънтър огледа едрите черно-бели кучета с дълга козина, които се суетяха между него и Елиса.
— Не ми приличат много на северни елени — подхвърли той2.
— Какво? А, да — усмихна се Елиса, щом разбра шегата му. — Всичките се родиха преди няколко години точно преди Коледа.
— А къде са Дашър и Кюпид?
— Един ястреб грабна Дашър, когато беше едва на няколко седмици. Вече имахме котка, която се казваше Кюпид, така че кръстихме последното кутре Виксън.
Кучетата наобиколиха Хънтър и коня му, като душеха непрестанно. После вдигнаха глави към Елиса. Тя им махна с ръка. Кучетата побягнаха всяко в посоката, от която бе дошло.
— Сигурно ще те лаят още няколко пъти — додаде Елиса, — но не се притеснявай. Няма да нападнат нищо друго, освен четирикрак хищник. Те са овчарски кучета, а не кучета-пазачи.