Зад мулето в лек тръс се появиха още трима ездачи. Неканените гости се разпръснаха във ветрило, като всеки наблюдаваше отделна част от ранчото. Мъжете изглеждаха и се държаха като бивши войници.
Дезертьори-разбойници, помисли си Елиса с вцепенено от страх съзнание.
По кожата й пробягаха студени тръпки, въпреки че слънцето вече напичаше силно.
Едва ли братята Кълпепър бяха толкова нагли, че да нападнат денем ранчото, независимо от това колко силно бе ядосан на Ладър Ес капитанът от армията.
Кучетата, наобиколили непознатите, лаеха яростно.
Възможността да избяга в плевнята изглеждаше все по-съблазнителна, но Елиса не й се поддаде. Подозираше, че разбойниците са като английските й братовчеди и другите хищни животни — една проява на слабост само би ги окуражила.
„Хънтър, къде си? — отчаяно попита на ум Елиса. — Не чуваш ли кучетата?“
Не последва никакъв отговор на безмълвния й въпрос. От плевнята не се чуваше никакъв шум, бил той дори от нечие скришно промъкване.
Беше сама, а дворът беше пълен с разбойници.
„Хънтър! Трябваш ми!“
Но от устните й не се откъсна звук. Щом Хънтър не обръщаше внимание на кучетата, едва ли писъците й щяха да подействат на безразличието му.
На Елиса й потрябва целият й запас от смелост, за да остане спокойна и самоуверена. Подухваше лек вятър, а бандитът яздеше към плевнята така, сякаш беше собственик на Ладър Ес и на всичко в него.
Дрехите на мъжа бяха износени и мръсни. Под мръсотията се забелязваха очертанията на панталони, ботуши и куртка от армията на Конфедерацията. Подобно на мулето си, ездачът беше дългокрак, слаб и прашен.
За разлика от мулето, обаче, разбойникът имаше бледосини очи и брада, която се нуждаеше от подрязване. Маниерите му също имаха нужда от малко лустро. Погледът, който бандитът хвърли на Елиса, по нищо не се различаваше от ръка под полата.
— Твое ли е туй място? — кратко попита ездачът.
— Да — беше краткият й отговор.
— Аз съм Гейлорд Кълпепър. Дойдох да го купя.
— Не.
Ездачът присви очи. Наклони се леко напред, сякаш не вярваше, че е чул добре отговора й.
Мулето пристъпи напред-назад. Дългите му уши се размърдаха и се завъртяха, проследявайки лая на кучетата, които бяха застанали между натрапниците и тополите, израснали покрай близкия ручей.
— Не те питам — рече Гейлорд.
— Това е добре, защото не го продавам.
Гейлорд се огледа, като обърна особено внимание на плевнята. Несъмнено той смяташе, че Елиса едва ли би била толкова смела, ако наблизо не беше скрита цяла армия.
А Елиса искрено се надяваше наистина да беше така. Но, за съжаление, нямаше никаква армия. Всичко, с което разполагаше, бе бързият й език, разтрепераните крака и искреното желание да е някъде другаде в момента.
Където и да е.
— Тю, да му се не знае — възкликна Гейлорд. — Ний направо сме си изгубили ума по туй място и каквото братята Кълпепър поискат, получават го.
— Разбирам дилемата ви.
— К’во?
Елиса каза първото нещо, което й бе дошло на ума, надявайки се да отвлече вниманието на ездача, докато някой друг не вземеше пушката и не го отвлечеше по по-убедителен начин.
— Аз също обичам Ладър Ес — бързо каза Елиса. — Не бих могла да понеса да напусна ранчото. Надявам се, че ме разбирате?
— Ъ-ъ…
— Точно така… — съгласи се тя на минутата. — Ще се наложи да насочите привързаността си към някое друго място. Чух, че Северните територии са място, което наистина си струва човек да види, особено за… ъ-ъ… индивиди като вас.
— Там е студено.
Мисълта да предложи ада като по-топла алтернатива беше твърде съблазнителна, но Елиса й устоя.
— Тексас се счита за… — започна тя.
— Не, не — нетърпеливо я прекъсна той. — Бяхме там. Народът там не е много любезен.
— Може би просто не са успели да ви опознаят добре.
— Проклети да са онез злонравни тексасци. Сал чакат някой да се повесели малко и веднага скачат. Вари ги, печи ги, не отстъпват и туй то. Ще ти река, госпожичке, голяма е досада да се разправяш с тях.
Елиса се опита да си придаде съчувствен вид. Опитът й едва ли обаче беше успешен.
— Добре де, нека бъде твоята — каза Гейлорд, — ама сигур момчетата ще се пукнат от смях, като им разкажа какво е станало.
Елиса премигна от учудване. Изобщо не се бе надявала да успее да разубеди един Кълпепър да се откаже от нещо, което си е харесал, особено от Ладър Ес.
— Благодаря — отвърна тя. — Много съм ви признателна. Ранчото е целия ми живот.
— Има защо да си ми признателна — отговори й Гейлорд. — На момичетата не им се случва всеки ден да хванат някой Кълпепър. Сигур ще искаш поп и всичките му глезотии. Божке, на момчетата ще им се пукнат търбусите да се хилят.