— Прибери револвера в кобура или ще умреш — предупреди го Хънтър.
Елиса едва позна гласа му. В него нямаше емоции, а само хладно уверение за смърт.
Тишината беше толкова плътна, че се чу дори звукът, с който Гейлорд мушна револвера си обратно в кобура му.
Един от мъжете зад Гейлорд подвикна нещо. Той само вдигна ръка и махна, за да го накара да замълчи.
— Само се забавлявах — жално рече Гейлорд към Елиса.
Но в пресметливият поглед на бледосините му очи нямаше нищо жалостиво. Те внимателно оглеждаха тъмния правоъгълник на вратата към яслата на Леопард.
Елиса също погледна натам.
Хънтър беше невидим.
— Забавата свърши — добави Хънтър с равен глас. — Махай се оттук и не се връщай повече. Ако видя теб или някой от хората ти на земята на Ладър Ес, ще ви застрелям.
Елиса отправи безмълвна молитва към Бога и бавно започна да отстъпва към плевнята. През цялото време внимаваше да не застане между Гейлорд Кълпепър и отворената врата.
Гейлорд изруга и се размърда неспокойно в седлото си.
— Е, закъде си се разбързал — отвърна той. — Погледна към Елиса с бледите си очи на хищник. — Ам’че ние още не сме свършили.
— Забавата свърши — повтори Хънтър.
— Откъде си, синко? — попита Гейлорд.
— От ада.
— Ха! Ясно е кат’ бял ден, че не знаеш какво му трябва на човек, та да може утре пак да глътне Божия въздух.
— Дръж ръката си далеч от револвера си или за теб няма да има утре — предупреди го Хънтър.
Гейлорд погледна към дясната си ръка и сякаш с изненада установи, че тя беше започнала бавно да се движи към револвера му.
Бавен? Или глупав? Не, Гейлорд беше не по глупав от лисица.
И, подобно на лисицата, от душата му липсваше нещо.
— Чуй ме, момче — подхвърли Гейлорд. — Не ти е работа да се забъркваш в таз’ история. Смятай, че Ладър Ес е земя на братята Кълпепър. Искаме туй ранчо. И ще си го вземем и толкоз.
— Махай се или ще умреш — повторно предупреди Хънтър.
Комбинацията от спокойствие и смъртоносна заплаха в гласа на Хънтър накара косата по тила на Елиса да настръхне.
Без да каже повече нито дума Гейлорд дръпна юздите на мулето си, обърна го и се насочи към хората си. Четиримата ездачи си тръгнаха така внезапно, както се бяха появили, оставяйки след себе си прашна следа..
Елиса промуши разтрепераните си пръсти в гривата на Леопард и стисна здраво. Сега, след като трудният момент вече бе отминал, краката й се разтрепераха така силно, че не беше сигурна дали ще я задържат изправена.
Хънтър излезе с широка крачка от плевнята на огрения от слънцето двор, стиснал в ръка пушката си. Дулото на оръжието му беше чисто, но не блестеше. Същото се отнасяше и за приклада. Нямаше сребърни или златни украси, нямаше никакви плетенци, изрязани в дървото или в метала.
Без да каже дума Хънтър проследи натрапниците с поглед, докато не се скриха в далечината. След това изкара патрона от затвора, свали петлето на пушката и се обърна към Елиса.
Изражението на лицето му не беше никак топло. Сигурно дълго щеше да помни как Елиса бе застанала така, че със сигурност щеше да се озове в центъра на една евентуална престрелка.
Ако събитията се бяха развили в тази посока, сега тя вече може би щеше да лежи мъртва, мислеше си мрачно Хънтър. Кръвта й щеше да е оцветила в червено земята покрай нея, а лицето й щеше да бъде бяло като сол.
Мисълта за Елиса, която лежи неподвижна на земята разстрои Хънтър по начин, който той не можеше да разбере. Бяха стари познайници със смъртта. Собствената му сигурност също не го безпокоеше особено, въпреки че пръстите на страха докосваха нервите му.
Беше се разстроил заради Елиса.
Мълчанието между тях сякаш се сгъсти още повече. Не го нарушаваше нито повей на ленивия вятър, нито дишането на Леопард, нито разредилия се лай на кучетата.
После Елиса въздъхна, отблъсна се от Леопард и погледна предпазливо към Хънтър.
Посрещна я погледа на студените му, стоманени очи.
— Малка глупачка! — процеди през зъби Хънтър. — Защо не се скри в плевнята? Имаше достатъчно време. Или предпочете да останеш тук и да дразниш Гейлорд, докато той те събличаше с поглед?
Заля я закъсняла вълна на страх и гняв. Тези чувства се оказаха прекалено силно изпитание за самообладанието й. Ако имаше оръжие сигурно щеше да застреля Хънтър.
Той се досети какви са мислите й в момента. Сграбчи китката й, преди да е замахнала да го удари с ръка, поради липсата на оръжие.
— Добре. Не ти е харесало — отсечено додаде Хънтър. — Защо все пак не избяга?
— Краката ми трепереха силно, ето затова.
Изненадата смекчи чертите на лицето му. Едва сега забеляза колко е пребледняла Елиса. Цялата трепереше леко. Ако не беше застанал близо до нея и не я държеше за ръката, може би нямаше да го забележи.