За миг Хънтър си помисли, че Мики ще се нахвърли върху него. Всъщност донякъде се надяваше да стане така. Мисълта как Мики се бе крил в бараката, докато Елиса сама се бе изправила очи в очи с Гейлорд Кълпепър го караше да усеща, че го сърбят пръстите да вдигне оръжието си.
Остави на Мики да реши какво ще прави. Хънтър не смяташе да го убива, но със сигурност щеше да научи момчето, че престрелката не е единствения начин, по който човек може да бъде наранен.
Докато беше на надзирателския пост Хънтър смяташе да научи Мики на някои маниери. На първо място да не зяпа така нагло Елиса.
Мики промърмори нещо под носа си и се зае да намотава кърпата около дланта си.
— Искам да започна да возя вода — рече Хънтър. — Побързай да привършиш каците.
Мики само изсумтя.
— Какво беше това?
— Да… сър. Губим си времето. Ручеят е малък, но никога не пресъхва. Дори да пресъхне водата в резервоара ще е добра за пиене поне седмица или две.
— Продължавай да правиш каците и остави стратегията на някой, който я познава по-добре.
Мики завърза на възел краищата на кърпата, стегна го с помощта на зъбите си и се насочи към плевнята.
Хънтър остана известно време на двора пред плевнята, като се ослушваше внимателно. Вятърът, който подухваше на пресекулки, не носеше със себе си звука на престрелка. Ако Лефти и Гимп бяха попаднали в беда, те сигурно бяха прекалено далеч от ранчото, за да се чуят изстрелите.
Хънтър си помисли, че му трябват още хора. Мъже, на които да може да се довери.
Или поне мъже, които ще си вземат надниците и ще си вършат работата, без да е нужно да следи всяка тяхна стъпка час по час.
Имаше толкова много работа за вършене.
И толкова малко време.
Хънтър стоеше, без да помръдва. Съобразяваше бързо, планирайки работата, която трябва да се свърши, сякаш се приготвяше за нападение срещу противник, който се беше окопал.
Всъщност, донякъде положението беше точно такова.
От онова, което бе успял да узнае, поне един от бандитите се криеше в Рубиновата долина, точно до брода. Най-вероятно това беше Гейлорд.
Сигурно наоколо имаше още бандити, братя или братовчеди, а може би и двете. Всичките си приличаха, така че беше трудно да бъдат разпознати от разстояние.
А всеки умен мъж би желал да вижда тези разбойници само по този начин — от разстояние.
Щеше да бъде трудно да се прочисти планината от тази сган си мислеше Хънтър, като гледаше назъбената планинска верига. Адски трудно.
7.
Леопард и Бъгъл Бой вървяха един до друг по отъпкания от каруците път, който водеше към Ладър Ес. Ездачите им мълчаливо оглеждаха околността за следи от говеда или разбойници, или и от двете.
Денсър и Виксън тичаха на трийсетина метра от двете страни на ездачите, като проверяваха околните долчинки за добитък. Въпреки острото им обоняние досега те бяха открили само няколко крави, но нито едно биче.
Навсякъде покрай конниците се простираше шумолящата, златна трева, която се разнообразяваше от епизодичните зелени петна на боровете. Отделните дървета се сгъстяваха в миниатюрни горички, които ставаха все по-гъсти нагоре по склоновете на планината. Над главите на ездачите небето се издигаше като огромна празна синя купа.
Беше пладне. Есенното слънце хвърляше достатъчно топлина, за да накара потта да се събере по шиите и хълбоците на конете.
Елиса също страдаше от горещината, но избилата пот беше скрита под плътния костюм за езда. Тя дискретно подръпна високата си яка, но гъстите дантели и платът на дрехата й попречиха да усети някакво облекчение. Бавно разкопча едно копче, после още едно и още едно.
Пръстите й се поколебаха над оставащите копчета. Ако разкопчаеше четвърто или пето копче навярно щяха да се покажат дантелите на ризата й. Сигурно щеше да го стори без колебание, ако беше сама.
Но не беше сама. Яздеше заедно с един мъж, който преди малко беше посегнал да я целуне, но беше спрял на един бездиханен и мъчителен момент разстояние.
Погледът в очите му беше нежен и гладен, и същевременно някак объркан. Навярно самият той не беше предполагал, че ще се наведе към нея насред огрения от слънцето двор с желанието да я целуне.
Ако желанието му все още не беше отминало, то той го криеше с похвален успех.
Малко по-късно Елиса се беше появила в плевнята, облечена в красивия си костюм за езда, но той едва й бе обърнал внимание. Поведението му беше такова, сякаш не би й обърнал внимание, дори ако изобщо беше без дрехи.
Тази мисъл успокои Елиса и тя решително избута още едно копче от илика му. Едва ли Хънтър щеше да забележи, че е разкопчала копче или две. Времето беше прекалено горещо, за да се държи както подобава на една истинска дама.