Хънтър, обаче, беше забелязал как Елиса разкопчава жакета си малко по-малко. Беше видял как пръстите й се колебаят на четвъртото копче. Направо му се прииска да изстене, когато накрая забеляза как бавно то също премина към броя на вече разкопчаните. Пръстите на Елиса бавно започнаха да разтриват нежната й кожа там, където се бяха притискали твърдият плат и дантелата.
Хънтър се опита да не мисли какво ли сладко би било усещането да оближе тези следи, точно както Кюпид би измила някое от котенцата си.
Миг по-късно той грубо си заповяда изобщо да спре да мисли за нея. Беше не само глупаво, но и опасно да се разсейва с мисли за Елиса.
Поне толкова опасно, колкото желанието му да я целуне, преди още прахът от конете на разбойниците да се е слегнал.
После си напомни, че всъщност не я беше целунал. Просто я беше доближил на такова малко разстояние, че Елиса отначало се бе изненадала, а след това се бе предала на желанието му.
Хънтър знаеше, че трябваше да бъде признателен на Мики, който бе излязъл от бараката тъкмо навреме, за да предотврати целувката.
Но не беше.
Напротив, беше готов с радост да одере момчето с тъп нож и после да закачи кожата му да съхне в плевнята.
Елиса предпазливо погледна настрани към Хънтър. Беше усетила, че той тръгва с нея без желание. Всъщност едва ли би искал да язди с когото и да било. Думата „безразсъдно“ се чу няколко пъти от устата му, докато тя оседлаваше Леопард.
Единствено когато тя взе оръжията си от къщата той я погледна с одобрение. Елегантната златна и сребърна украса по цевите на карабината и на ловджийската пушка естествено го накараха да се намръщи, но доброто им състояние и точният им мерник го бяха смекчили.
— Имали ли сте досега неприятности с водните запаси? — попита я Хънтър.
Остро зададеният въпрос сепна Елиса.
— За говедата или за къщата? — попита тя.
— И двете.
— Животните не са проблем. Покрай цялото подножие на планината е пълно с извори, които не пресъхват дори в най-сухите години.
— Ами ручеят, който минава покрай къщата?
— Досега не се е случвало да пресъхне, но… — Елиса млъкна изведнъж.
Изобщо не й се искаше да изброява поредицата от несполуки и лош късмет, които преследваха Ладър Ес, откакто се беше върнала от Англия. Сигурно щеше да прозвучи като че ли се вайка — подробност, която Хънтър не би пропуснал да й посочи.
— Но? — нетърпеливо я подкани Хънтър.
— Имахме някои други проблеми — призна тя.
— Напоследък ли?
Елиса кимна.
— Хайде, изплюй камъчето — отново я подкани той. — Какво се случи?
— О, дребни неща. Едно от дългорогите говеда падна в резервоара и се удави.
Очите на Хънтър се присвиха в тесни цепки.
— Кога?
— Преди да започне да се топи снега. Закъсняхме със събирането на говедата, защото се забавихме доста, докато успеем да почистим всичко и отново да оставим водата да се събира.
— Имали ли сте проблеми след това?
— С резервоара ли? Не. Водата е чиста.
Следващите няколко минути двамата останаха мълчаливи.
Елиса нямаше нищо против. Бързо бе научила, че Хънтър е човек на дългото мълчание и малкото думи.
Освен това тихата песен на вятъра в тревата, ритмичното чаткане на конските копита и подсвиркването на косовете откъм блатото доставяха на Елиса много по-голямо удоволствие, отколкото един безсмислен разговор.
Виксън дотича само на няколко метра от тях и ги погледна с очакване.
— Говеда ли е подушила? — попита Хънтър.
— Не. Ако бяха говеда, щеше да ги подкара към нас.
Елиса подсвирна кратко. Виксън се завъртя и се затича към следващата долчинка, доста по-напред от ездачите.
— Бива си го кучето — подхвърли Хънтър.
— Мак и мама обучаваха всички кучета. Мак се кълнеше, че всяко едно от тях се равнява на петима мъже, когато трябва говедата да се прибират от долчинките или върбалаците покрай блатото.
Мисълта за майка й и за Мак прогони спокойното настроение и доведе тъгата.
Хънтър го забеляза и си помисли, че щеше да бъде по-добре, ако не беше питал за кучетата. А след това се ядоса сам на себе си, че изобщо бе проявил загриженост за Елиса.
Нетърпеливо си напомни, че тя изобщо не беше момиченце с коса, сплетена на плитчици. Във всеки случай беше дошъл тук, за да се разправи с братята Кълпепър, а не за да утешава сирачетата.
По-добре беше да започне да мисли като надзирател на Ладър Ес и да прогони от главата си натрапчивия образ на собственичката му.
— Колко говеда открихте при пролетното преброяване? — внезапно попита Хънтър.