Ако бяха го накарали да се обзаложи за шансовете й при тази стремителна атака на бика, той не би дал дори петаче в нейна полза.
Никога през живота си Хънтър не бе вадил оръжието си и стрелял така бързо. Надяваше се вече никога да не му се наложи да го прави.
Едва ли щеше да има този късмет повторно.
— Нали ти казах да бягаш — дрезгаво каза той.
— Така направих.
— Но не достатъчно надалеч. Ако не бях уцелил…
— Но уцели — прекъсна го Елиса. — Благодаря ти.
Хънтър отново изпусна силно дъх и погледна към падналото говедо.
— Имах късмет — рече той с равен глас.
— Ти си отличен стрелец. Ако не беше толкова бърз бикът щеше да прободе Леопард.
— Или тебе.
— Да — прошепна тя. — Или мене.
Елиса затвори очи, после бързо ги отвори. Щом затвореше очи отново виждаше спускащия се към нея бик и изпитваше повторно неизбежността на удара му и последващата смърт.
— Благодаря ти — повтори тя с треперещи устни.
Хънтър с рязко движение отклони благодарностите й. Беше ядосан сам на себе си, задето така силно желаеше да защити Елиса. Беше ядосан и на нея, задето с всеки дъх, който тя поемаше, го караше да забелязва колко е съблазнителна.
Колкото по-дълго я гледаше Хънтър, толкова по-трудно щеше да му бъде да стои настрана от нея.
С горчивина си помисли, че той сякаш не е онзи човек, който все си повтаряше „парен каша духа“.
Защо му беше толкова трудно да запомни, че Елиса беше една малка кокетка с големи очи, която е готова да съблазни всеки мъж пред очите си?
Нима беше забравил Мики? Та тя почти е била сгодена за него, а сега минава покрай горкия Мики като край мръсен парцал, за да дойде и да флиртува с него.
Защо не си спомняше нищо подобно, когато я гледаше и желаеше с такава сила, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за огъня, разпален в кръвта му?
Нямаше отговор на безмълвните, сурови въпроси на Хънтър.
Нито пък имаше облекчение за яростната възбуда, която бе последвала облекчението от уплахата му за Елиса.
— Това говедо не е ли от онези високопланински дългорози, за които ми спомена? — попита Хънтър.
Грубостта на гласа му беше за Елиса също тъй явно предупреждение, както мрачният поглед в очите му.
Хънтър беше бесен.
Елиса погледна към мъртвия бик. На хълбока му се виждаше старо, почти заличено клеймо на Ладър Ес. Под него се виждаше още по-старо, почти неразличимо клеймо.
— Това е Проклетия — изненадано възкликна тя. — Чудя се какво ли го е накарало да слезе от планината.
Хънтър зареди нов патрон в затвора на пушката си. Погледна към обраслата с върби и ниски храсти долчинка, откъдето беше изскочил Проклетия.
— Последвай ме — кратко й каза той. — Стой зад мен и пази тишина, за да може да чуем, ако някой се промъква в храстите.
Хънтър се обърна и фиксира Елиса с погледа си.
— Говоря напълно сериозно. Стой зад мен. Не пришпорвай коня си в галоп, както обичаш да правиш, независимо какво ще се случи.
Елиса вяло кимна.
— Дръж пушката си под ръка — добави Хънтър, докато се обръщаше с гръб към нея. — При близък бой върши по-добра работа от карабината.
Елиса отново кимна. Ръцете й започваха да добиват отвратителния навик да треперят.
Стисна още по-здраво пушката, за да не види Хънтър как силно треперят пръстите й.
Нямаше нужда да се безпокои. Хънтър изобщо не гледаше към нея. В лек тръс той вървеше по следите на бика, стиснал в скута си готовата за стрелба карабина. Не беше трудно да види откъде бе минал бика. Копитата на животното се бяха отпечатали дълбоко в земята от тежестта на стъпките му.
С наострени уши, нервен и предпазлив, Леопард следваше Бъгъл Бой към долината.
Елиса беше също тъй неспокойна както коня си. Наблюдаваше храсталака така, сякаш очакваше от него всеки миг да се втурнат стадо свирепи говеда.
След като навлязоха в долината, стана по-трудно да откриват следите. Пътят беше неравен, обсипан по-често с камъни, отколкото с пръст. По местата, където не достигаше слънчевата светлина се забелязваха петна копринен мъх.
Въпреки това следите бяха достатъчни, за да озадачат Хънтър.
Елиса забеляза изражението му, понечи да го пита какво е привлякло вниманието му, но си спомни предупреждението му да мълчи. С прикрита въздишка тя се отпусна в седлото и се опита да убеди нервите си, че няма нищо страшно.
Хънтър беше също тъй неподвижен, както Елиса, но не защото имаше нужда да се успокои. Беше се съсредоточил върху следите, които виждаше и си мислеше за онези, които не можеше да забележи.
Проклетия или е бил изплашен от нещо или е бил просто един шантав кучи син.
Повечето говеда просто се местеха от пасището до мястото за водопой и обратно, като оставяха криволичещи следи. Проклетия се бе движил целенасочено. Там където бе спирал не си личеше да е пасъл трева. Просто бе тъпкал земята, оставяйки дълбоки следи в пръстта и драскотини по камъните.