Следите на бика изглеждаха така, сякаш се бе борил с някакъв враг. Но онзи, който го бе разгневил, не беше оставил никакви следи.
Лудо ли беше животното или нещо го бе подгонило?
Ако беше вярно второто, кой ли враг бе подгонил бика?
И дали още този враг беше наоколо?
Хънтър се отпусна неподвижно, оставяйки на околните звуци да попият в него.
Вятърът, който духаше и разлюляваше клоните на върбите.
Далечният писък на сокол.
Бърборенето на свраки.
Тихият звън на металните части на юздите.
Шляпането, с което Бъгъл Бой гони мухите с опашката си.
Нищо необичайно. Нищо, което можеше да подскаже на Хънтър защо Проклетия се бе втурнал от долчинката право към Елиса с намерението да я убие.
Може би просто бяха имали лош късмет. Бог му беше свидетел, беше се нагледал на много подобни случки през войната.
Някой добър човек, застанал не където трябва.
Някой добър мъртъв човек.
Никакви коварни интриги или хитри планове, никаква злоумисъл. Просто стигаше малко лош късмет и някой умираше.
Хънтър остана така още минута, заслушан в слабите звуци и необятната тишина на Рубиновите планини.
Лошият късмет беше едно нещо. С него човек не можеше да се бори.
Съвсем друга работа беше лекомислието. Много пъти онова, което наричаха лош късмет беше всъщност проява на лекомислие.
Хънтър не беше лекомислен.
Най-накрая той отново дръпна юздите на Бъгъл Бой. Елиса го наблюдаваше с ясните си, синьо-зелени очи. Макар любопитството й да беше така ясно, както лунното сияние на косата й, тя не каза нито дума.
— Няма нищо, на което да си закача шапката — заяви Хънтър.
— Какво значи това.
— Има много следи, но са оставени само от бика. Предполагам, че те нападна, само защото е изкуфял. Понякога това се случва, особено с биковете.
Елиса изпусна дъх с облекчение.
— Опасявах се, че ще намерим премазано някое от кучетата — каза тя. — Ако бяха открили Проклетия и се бяха опитали да го подкарат към нас, той сигурно щеше да се нахвърли върху им.
Хънтър присви очи. Скочи от гърба на Бъгъл Бой и се приведе към едно влажно петно върху земята. После огледа с особено внимание околните следи.
И не видя нищо, което да заслужава внимание.
Следващите няколко крачки наоколо бяха същите. Следите на бика се различаваха с лекота. Не намираше други следи в отъпканата пръст.
— Е? — додаде нетърпеливо Елиса.
— Повикай кучетата си.
Елиса изсвири три пъти рязко през зъби.
Кучетата се появиха не след дълго. Спряха на няколко метра от тях и внимателно загледаха Елиса.
— Могат ли да вървят по следа? — попита я Хънтър.
— Ако е оставена от говеда — да.
— Изпрати ги по следата на бика.
Няколко минути по-късно конете отново напредваха нагоре по долината, предвождани от кучетата. Движеха се бързо, защото следата беше още прясна.
След по-малко от половин километър покрай следите на бика се появиха отпечатъците от конски копита. Следите от коня бързо се отклониха встрани. Беше невъзможно да се каже кой бе преминал пръв — коня или бика, тъй като пътищата им не се пресичаха.
— Спри кучетата — каза й Хънтър.
Три бързи подсвирквания върнаха кучетата при тях.
Хънтър слезе от коня и огледа внимателно конските следи, които се доближаваха до тези на бика, но не ги пресичаха. Конят беше подкован. Подковите му бяха се врязали в земята от допълнителната тежест на ездач със седло. Бяха следи от дребен кон.
— Познаваш ли тези следи? — попита Хънтър.
— Не. Не съм много добра в разчитането на следи. Мога да различа кон от крава, елен или лос, но това е всичко.
— Явно в английските салони не се обръща особено внимание на умението да се разчитат следи.
— Само дотолкова, че човек да може да намери вратата — отвърна му Елиса.
Усмивката на Хънтър беше достатъчно широка, за да могат белите му зъби да проблеснат под черните мустаци. Въпреки че се бе бръснал тази сутрин, брадата му вече беше набола и чернееше на фона на загорялото му лице.
Хънтър мълчаливо приклекна и огледа отпечатъците от копита. Отбеляза и запомни всяка особеност — рязка на мястото, където копито се бе ударило в камък, по-слаб отпечатък от едната страна, където подковата се бе износила, различни размери подкови на различните копита, склонност към по-силна стъпка с левия преден крак.
Когато най-накрая се изправи, Хънтър беше сигурен, че ще успее да разпознае следите, ако ги види отново. Хвана се за седлото на Бъгъл Бой и се метна отгоре му с бързо, котешко движение.