По-добре да не забравяше, че Белинда и Палавка си приличат в едно единствено нещо, което беше истински важно. И двете бяха непоправими кокетки чак до мозъка на костите си.
В сравнение с това нищо друго нямаше значение.
— Покрий се — кратко й подхвърли той.
Презрението в гласа на Хънтър я удари като плесница.
Елиса присви очи от гняв и болка, чиято сила я изненада. Погледна към деколтето си и видя късчето кожа, което не беше по-голямо от възглавничката на палеца й. Несправедливостта на реакцията на Хънтър я засегна силно.
— Мили Боже! — възкликна тя, почти извадена от релси.
— Говори по-тихо — просъска Хънтър.
— По тона на гласа ти човек би помислил, че съм тръгнала да се разхождам полугола.
— Така си е.
— Глупости! Ако не ме гледаше толкова внимателно, едва ли щеше да забележиш нещо толкова дребно!
Хънтър промърмори нещо нецензурно под носа си.
Елиса не му обърна внимание.
— Кои са тези мъже с такъв груб вид? Приятели ли са ти?
— Това са ездачи, които искат да бъдат наети като стрелци.
Елиса загрижено преброи мъжете. Бяха единайсет.
— Ти каза, че искаш да наемеш само седем — възрази тя.
— Някои от тях няма да получат надници като стрелци. Просто не ги заслужават.
— И как бих могла да ги различа?
— Не е нужно. Това не е твоя работа.
С тези думи Хънтър се завъртя на пети и тръгна към ездачите. Мъжете бяха проследили странната сцена между Хънтър и Елиса с интерес, удивление, досада или завист в зависимост от човека.
— Здравейте, момчета — поздрави ги Хънтър. — Радвам се да те видя, Морган. Чух, че си бил някъде в Невада.
— Благодаря, сър. Аз също се радвам да ви видя отново… от тази страна на пушката.
Усмивката на Хънтър беше толкова кратка, че Елиса едва я забеляза. Погледна отново към ездача, който Хънтър беше заговорил. Забеляза, че шапката, панталоните и ръкавиците му са от униформата на северняците. Усмивката му белееше ярко на фона на тъмното му като кафе лице.
Хънтър мълчаливо огледа останалите мъже.
— Момчета, предполагам, че знаете срещу кого се изправя Ладър Ес — започна той.
Някои от мъжете кимнаха утвърдително. Другите просто чакаха.
— Госпожица Сътън ще ви плаща надници като на стрелци — продължи Хънтър. — Не се позволява никакъв алкохол.
— Какво? — учудено попитаха един-двама ездачи.
— Тя ранчо ли има или църква? — запита един от ездачите, който изглеждаше по-млад дори от Мики.
— На когото не му харесват правилата — прав му път — заяви Хънтър.
Един от мъжете промърмори нещо, бръкна в чантата, закрепена на гърба на седлото и измъкна една половинлитрова бутилка, в която беше останало около два пръста уиски. После изля уискито на земята.
Хънтър погледна към момчето, което се беше зачудило дали Ладър Ес е ранчо или църква.
— Ами ти, синко? — попита го Хънтър.
— Какво аз? — отвърна момчето.
Хлапето имаше права руса коса и очи, които бяха едновременно намусени, непокорни и някак странно изморени.
— Морган? — подвикна Хънтър.
Не каза нищо повече. Не беше нужно.
Морган насочи коня си към хлапето, бръкна с дясната си ръка в чантата му и измъкна почти пълна бутилка уиски.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че пра… — започна момчето.
Думите му секнаха като отрязани с нож при вида на револвера, който сякаш по магически начин се бе появил в лявата ръка на Морган.
— Морган е първият човек от вас, когото госпожица Сътън наема — спокойно рече Хънтър. — Той ще ми бъде заместник. Ако някой от вас, момчета, не обича да му заповядват цветнокожи, да си тръгва още сега без излишни обиди.
Нито един от ездачите не понечи да си върви, включително хлапето, което все още се взираше в Морган със смесица от недоумение и страхопочитание.
— Джони, Рийд, Блеки — изброи Хънтър, като кимна на тримата мъже, които носеха останки от южняшки униформи, — вие сте наети. Оставете си багажа в бараката за ратаите, конете — в оградата зад плевнята.
Тримата мъже кимнаха и насочиха конете си към плевнята.
— Джони? — обърна се Хънтър.
Стройният, кестеняв мъж погледна през рамото си.
— Да, сър?
— Има ли някакъв шанс брат ти Алекс да се появи насам?
— Команчите го убиха миналата година. Беше тръгнал по следите на някакъв слух за червенокосо момче, което живеело при тях. Просто не можеше да повярва, че Сюзана е умряла с останалите.
— Проклятие — тихо изруга Хънтър. — Жалко. Алекс беше добър човек.
— Така беше, доколкото това изобщо му беше от полза.
Хънтър отново се обърна с мрачно изражение към чакащите мъже.