Хънтър по навик замръзна на място и се прилепи към ствола на близката ябълка. Тъмни дрехи, тъмна коса, черна брада, почерняла от слънцето кожа… Хънтър беше практически невидим.
А после обърна главата си. Един сноп лунна светлина се промуши между клоните на ябълката и докосна лицето му. Очите му проблеснаха като ковано сребро.
Този път Елиса не беше отишла при любовника си, помисли си Хънтър с горчиво задоволство.
Този път!
Но това не обясняваше другите й похождения, единственото доказателство за които беше призрачната мрежа от следи, които свързваха двете ранча.
Хънтър наблюдаваше как Елиса бавно върви сред редиците растения. Тук погалваше листо, там докосваше нежен цвят. Пръстите й се движеха сред растенията като бледи, деликатни пламъци.
Есенната нощ беше така неподвижна, че Хънтър можеше да чуе шумоленето от триенето на копринената пола на Елиса в листа и стебла, течните въздишки на потока и тихо напявания ритъм на валса.
Елиса спря и се наведе над един от розмариновите храсти, които растяха в края на всяка леха. Като си говореше нещо, което Хънтър не можеше да долови, тя прекара върховете на пръстите си по най-високите клонки на храста.
Елиса тръгна в обратната посока по друга леха, която преминаваше само на няколко крачки от неподвижния Хънтър. Странните й думи бавно достигнаха до него.
— О, виконт Риган — промърмори Елиса, — колко добре изглеждате днес в тази зелена жилетка.
После се наведе ниско, хвана стъблото на ригана. После го пусна и то се разлюля плавно, сякаш танцуваше.
— Ако не беше вкорененото ви положение — прошепна тя — с удоволствие бих ви прегърнала, за да танцуваме валс в нощта. Помислете само какъв скандал би било…
Тя се усмихна и се насочи към друга група растения.
— Добър вечер, херцогиньо Мента. Не очаквах да ви видя тази вечер — промърмори Елиса. — За мене е чест.
Тя направи дълбок реверанс, изправи се и наклони глава, сякаш слушаше как някой говори. После се усмихна тъжно и нежно погали крайчетата на листата на ментата. Откъсна едно от тях, мушна го в устата си и започна лениво да го дъвче.
— Какви вкусни ресни има роклята ви! — рече Елиса. — Непременно трябва да ми кажете коя е шивачката ви. Същата като на графиня Джоджен? Ах, трябваше да се досетя.
Елиса се приведе и докосна с буза високия до кръста й ментов храст. После се изправи и продължи надолу по лехата.
От време на време спираше и вдъхваше смесените аромати на растенията, сякаш бяха скъпи френски парфюми. После продължаваше, докосваше ги, шегуваше се, потапяше се в ароматното гостоприемство на градината.
Не забеляза скрилия се в дълбоката сянка на ябълката Хънтър. Бавно премина покрай него с валсова стъпка. Със затворени очи тя си напяваше мелодията. После продължи покрай растенията. Спираше край всяко от тях и се обръщаше към него с името му и с някаква шеговита титла.
До Хънтър достигаха откъси от разговорите й. Видяното и чутото го нараняваше, но не можеше да разбере защо.
А след това се досети, но предпочиташе да не беше стигал до този извод.
Малката Ем се държеше точно така. В къщи нямаше с кого да играе, затова тя беше дала име на всеки камък, дърво и птиче.
И обичаше да им пее.
Скръбта по мъртвите му деца сграбчи Хънтър в хищните си нокти. Болката избликна като черна кръв под лунната светлина. Хънтър неподвижно я остави да го облее целия, така както много пъти вече му се бе случвало.
Бавно, отстъпвайки с ударите на сърцето му, агонията се отцеди от него в нощния мрак.
В края на лехата Елиса се обърна и тръгна обратно към Хънтър. С все още затворени очи тя премина по най-външната леха на градината, като се ориентираше по докосванията си до растенията от едната си страна и до стволовете на дърветата от другата.
— Баронет Магданоз, вие ставате все по-здрав с всеки изминал ден. Тази есен семената ви ще напълнят шепата ми, а догодина децата ви ще изпълнят градината.
Течният ромон на потока беше единственият отговор, който Елиса получи. Не й трябваше друг.
— О, принцесо Розмарин, каква несравнима чест! Присъствието ви е същинска милост за скромната ми градина.
Елиса спря до растението, чиито клони се издигаха подобно на свещник със стотици рамене към луната. Бледата долна страна на тесните листа тлееше с феерична зеленина. Сякаш малки, призрачни огнени езици ближеха растението.
— Каква великолепна рокля! — тихо каза Елиса. — Нищо не може да се сравни с нея. А ароматът ви може да накара розите да заплачат от завист.
Елиса умело отчупи едно клонче розмарин, разтри го между дланите си и пое дълбоко уханието му. Когато наведе глава над ръцете си, косата й проблесна така, сякаш в нея се криеше сребърен огън.