Хънтър също пламна, погълнат от огъня, който се бе разпалил в него от деня, когато бе дошъл в Ладър Ес и бе заварил Елиса да стои на верандата, окъпана в светлината на фенера.
Никога не бе изпитвал такова силно желание, дори когато Белинда го бе дразнила и предизвиквала преди брака им.
Трябваше още тогава да се обърне и да си тръгне, мислеше си той. Както трябваше и сега да се обърне и да се прибере в къщата.
Но не си бе тръгнал.
И не се бе прибрал.
Елиса си открадна още едно клонче розмарин, разкопча корсажа си и мушна вейката между гърдите си.
Хънтър забрави да диша.
Дали Елиса не го бе забелязала и сега умишлено го дразнеше с проблясъка на белите си, съвършени гърди? В главата му се мярна споменът как тя се носи леко през кухнята и протяга ръце към него. А сега, като я гледаше как гали гъвкавите, ароматни листа, му се искаше да завие от разочарование като вълк.
Елиса беше сребърен огън, който го изгаряше.
Някак отнесено Хънтър проумя защо аромата на Елиса винаги му се струваше приятен. Тя носеше уханието на розмарина, вместо тежката миризма на магнолиевия парфюм, предпочитан от Белинда.
Без дори да мисли Хънтър направи към Елиса крачка, после още една. Като диво животно той беше подмамен от огъня, пламтящ в средата на нощта.
На третата стъпка по ботуша му изпука клонка.
10.
Елиса сепнато ахна и се завъртя на пети. На лунната светлина очите й изглеждаха големи, тъмни и непроницаеми като самата нощ.
Когато разбра, че зад нея стои Хънтър, тя побърза да му обърне гръб. Обикновено пъргавите й пръсти неловко се опитаха да закопчаят копченцата на отворения й корсаж.
— Какво правиш тук? — попита Елиса, все още обърната с гръб към Хънтър. — Мислех, че танцуваш валс с Пени.
— Исках да видя с кого се срещаш.
— С кого се срещам ли? В градината? През нощта?
— Да — потвърди Хънтър.
— Защо изобщо бих направила нещо подобно?
— За един малък… разговор.
Последното упорито копче най-после й позволи да го промуши през илика му.
Елиса пое бързо дъх, за да възстанови самообладанието си. После се обърна и се обърна към същия този мъж, който преди малко я бе прогонил да търси утеха в градината.
— Значи си хитър, щом си се досетил.
Хънтър стисна устни.
— Напоследък е трудно да намериш с кого да поговориш цивилизовано — продължи Елиса с нисък и престорено мил глас.
— Сигурно си се надявала да срещнеш Мики? — попита с фалшиво спокойствие Хънтър. — Или Бил е онзи, по когото копнееш?
— Копнеех за малко спокойствие и тишина. Понякога хората са толкова досадни.
— Особено жените — отвърна й Хънтър.
— Имах предвид един конкретен мъж. Мъж, който се държи безпричинно грубо. Рязко. Невъзможно. И, преди всичко, който абсолютно греши. Навярно ти измежду всички хора би ме разбрал най-добре, нали?
— Значи, разговор, казваш?
— Да, думи — съгласи се тя. — Изречени една след друга. Любезности. Галантности. Все неща, които на теб са ти напълно чужди, както вече се убедих, но не и на градината ми.
— Разговаряш с растенията си.
— При това любезно.
Хънтър се помъчи да скрие усмивката си. Почти успя.
— Забелязах.
— Какво постижение.
Хънтър пренебрегна язвителните й думи.
— Когато нещо те разстрои — бавно додаде той — винаги идваш в градината, нали?
— Това е навик, който ми остана от Англия. Прекарвах толкова много време в градината, че ме наричаха селянка, освен всички останали думи.
Спусна се тишина, докато Хънтър се опитваше да откъсне очи от петте копчета, които бяха разкопчани, за да позволят на розмариновото клонче да се скрие в кадифената сянка между гърдите на Елиса.
А след това заговори, без да мисли.
— Какъв ти е Бил Морленд? — запита той.
— Заварен брат на баща ми.
— И нямате други връзки?
— Както вече казах, той е…
— Заварен брат на баща ти — довърши рязко Хънтър. — Нямате кръвна връзка?
— С една дума, не. Някога наричах Бил чичо, но то беше по-скоро проява на любезност.
Хънтър присви очи, сякаш обмисляше причините, поради които едно момиче може да престане да нарича един мъж чичо. Първото нещо, което му хрумна беше сексът.
— Значи си наричала Бил чичо от учтивост?
— Да.
— Много лошо. Пред бандата на братята Кълпепър ще ти е нужно нещо по сериозно от чичо наужким.
— Някой като теб? — кисело предположи Елиса.
Ъглите на устните му се извиха в усмивка, която беше толкова тясна, колкото цепките на присвитите му очи.
— Не, Палавке. Аз съм джентълмен.